Ърскин Колдуел: Пътуващият проповедник

Преди да му отговори, Дийн отиде до печката и се върна.

— Още не е излязъл. Сигурно още спи — каза тя. — Страшно особен мъж.

Клей отиде на предната веранда, мина покрай затворената врата на Саймъновата стая, без да я забележи. Спря до прага на външната врата. Старата кола на Саймън все още стоеше в зелената сянка на магнолиевото дърво, където я бе оставил. Докато стоеше там и се чудеше, вратата на Саймън се отвори и самият Саймън пристъпи навън. Той оправяше плетената си черна връзка и си изтупваше праха от сакото.

Клей го дочака да дойде на верандата.

— Не знаех къде си — каза Клей. — Търсих те навсякъде. Все ми се чинеше, че няма да се дигнеш баш по-среднощ и да избягаш.

— Чувствам се свеж като лайкучка — каза Саймън и се захили на Клей. — Никога през живота си не съм се чувствал по-добре. Това е страшна комбинация, ще знаеш, едно такова априлско утро и мъж като мене. Чувствам се като младо петле.

— Много хубаво — кимна с глава Клей. — Аз си мислех, че може би снощната тупурдия те е изморила.

Саймън погледна надолу към Клей и се засмя.

— Такива работи хич не ме смущават, Хори — обясни той, като потъркваше ръце. — Хич не позволявам на такива дребни работи да ме разстройват. Аз съм видял и две, и двеста. От двайсет години се мотая насам-натам!

— Та, викаш, такива работи, като да застреляш някой черен, хич не те смущават, а?

Саймън убедително поклати глава.

— Свикнал си да ги стреляш, а? — каза Клей.

— И да, и не — каза той. — И съм свикнал, и не съм свикнал.

— Слушай сега — каза Клей и погледна изкосо високия мъж. — Какво ще речеш, ако те попитам дали наистина си Саймън Дай?

— Братовчеде, и за миг не се съмнявай. Аз съм Саймън Дай. Запомни добре това.

— Чини ми се, че ще го запомня добре — каза Клей. — Все ми разправяха, че има такъв човек като Саймън Дай, но никога не съм го търсил тука, в Роки Комфърт.

Саймън подуши въздуха в хола. Обърна се и погледна през къщата към задната веранда.

— Много обичам да похапна сутрин — каза той. — Дали ще може да се нареди нещо, а?

— Да ме вземат дяволите! — каза Клей. — Съвсем забравих за твоето ядене. Върви направо в кухнята и Дийн ще ти напълни една чиния. Аз ядох вече.

Саймън премина през хола и разтърси паянтовата къща с дългите си тежки крачки. Тъкмо преди да излезе на задната веранда, той се спря, обърна се към Клей и прошепна:

— Тази сутрин Шугър я няма, нали?

— Не — каза Клей. — Не съм я виждал цялата сутрин. Нито Харди. Сега Дийн готви. И хич не знам кога Шугър пак ще се покаже!

Саймън кимна, излезе на верандата и надникна в кухнята. Клей го видя да застава на вратата и да подава глава навътре. Той изчака Саймън да влезе, после намери стола си на предната веранда, седна и вдигна крака на перваза, за да изпуши една лула.

Пред колибите нагоре по пътя той виждаше как Върл и три-четири негърчета играят с една стара автомобилна гума. Търкаляха я като детски обръч, а тя беше толкова голяма и тежка, че двама или дори трима едва я мърдаха заедно. Той гледаше как Върл си играе в пясъка и праха. Забеляза, че дрехите му са малко поокъсани, но достатъчно чисти. Сюзан ги переше всеки ден. Трите най-малки негърчета бяха голи. От април до септември те изобщо не носеха дрехи. Бяха на около три-четири годинки и черни като въглен. Заобиколили Върл, те приличаха на гарги, които подскачат около кошница с памук.

Сюзан се грижеше за Върл. Той ядеше при нея, спеше там, играеше по цял ден с другите деца на двора и на пътя, а дрехите му перяха в големия черен, железен котел заедно с другите дрехи. Имаше дни, в които нито Клей, нито Дийн го виждаха изобщо; а когато го виждаха, то беше, докато играеше с другите деца на пътя. Понякога идваше в къщата с някоя поръчка на Сюзан или на Джордж, когато тя се нуждаеше от сапун или Джордж искаше тютюн; ако Клей се случеше в къщи, той все се опитваше да хване Върл и да поговори с него.

Но Клей не бе успял да хване Върл близо цяла година. Върл знаеше, че Дийн не му е майка, и не беше сигурен дали Клей му е баща. Майка му имаше тъмна коса и винаги носеше панделка. Косата на Дийн беше почти жълта и Върл никога не я беше виждал да виси на гърба й, както майка му носеше нейната.

Клей премести краката си на парапета и се замисли за Върл. За пръв път от няколко дена забелязваш момчето.

— Брей, това момче… — каза си той.

Когато Лорен отиде в Джаксънвил, Клей остана да се грижи за Върл. Тогава тя каза, че за известно време няма да може да се грижи за него.