Лора Роуланд - Шинджу

— Това. Всичко? — лицето му изразяваше изненада.

— Да — отвърна Сано. — Еиичан, чуй ме! Твоята господарка иска да спра сина й, но аз не знам къде е. Тъй че, ако знаеш, моля те, кажи ми. Заради нея!

Поклащане на глава, свиване на рамене и нищо повече.

— Знаеш ли кога и къде възнамерява да нападне шогуна ?

Но Еиичан само го бутна встрани с мощната си ръка. Прекоси стаята и коленичи до тялото на господарката Ниу. Кръвта й попи в дрехите му, но той, изглежда, нито забеляза, нито го беше грижа. Взря се скръбно в отсечената глава, сякаш всичко останало вече не съществуваше.

Отчаян, Сано прехвърли наум фактите, които бе научил за младия Ниу. Но нито един от тях не подсказваше поне с нещо къде и кога ще бъде извършено покушението. Разгърна отново свитъка с надеждата да разчете някакво скрито съобщение между редовете. Вече се канеше да го прибере под наметалото си, когато се вцепени. Както се взираше в него, погледът му се замъгли и в съзнанието му изплува една забравена подробност. Спомни си как на тайното съвещание в лятната вила младият Ниу размахваше свитъка и рецитираше онези стихове: «Над равнината слънцето захожда. Щастието с Новата година приближава…» Сега със закъснение разчете смисъла на стиховете.

— Залез и настъпваща Нова година… Сецубун! — произнесе той с разтреперан от внезапното прозрение глас. — «Щастие» и «равнина»… Йошивара, «Равнината на щастието», както наричат квартала на удоволствията — Сано въздъхна шумно.

Доскоро незначителният факт сега допълни картината. Господарката Ниу бе казала, че синът й бил много въодушевен, тъй като щял да се среща с някой, маскиран като дама от «Приказка за Генджи».

Шогунът , празнуващ Сецубун, предрешен като жена. В Йошивара. Тази нощ.

Сано се обърна и се втурна навън. Тревогата вля свежи сили в изтощеното му, сковано от болка тяло. Отдавна минаваше полунощ, а той се намираше далеч от Йошивара. Не знаеше точното време и място на покушението, нито как щеше да бъде извършено. И въпреки това може би щеше да успее да предупреди шогуна за опасността. Все пак оскъдната информация бе по-добра от пълната липса на информация. Дали щеше да се окаже достатъчна?

Сано препускаше по широкия път към Йошивара. Кварталът се озаряваше от непрекъснати фойерверки, вече се чуваха виковете, смехът и гърмежите на фишеци.

Само ако знаеше повече подробности! И ако бе рискувал да помоли за помощ! Но все още бе беглец и макар че разполагаше с писмото и със свитъка, не можеше да се доближи до съдията Огиу, полицията или стражата на замъка. Щеше да загине, преди да успее да им каже каквото и да било. Ех, ако сега тук бяха приятелят му Коемон и възпитаниците от школата на баща му — до един способни и храбри бойци, верни на шогуна и на своя сенсей. Но и дума не можеше да става да припари до своята махала — кой знае колко дошини вардеха там, в случай че се върне.

Сано мина през оставените без надзор порти на Йошивара. Стражниците се бяха събрали от едната страна и щедро наливаха саке в чашите си. Кварталът на удоволствията го потопи в светлини, глъч и суматоха. Хиляди фенери сияеха от стрехите на постройките по Наканочо. Хора по покривите изстрелваха ракети. Дим от огромен огън, запален на открито, лъхна Сано и очите го засмъдяха. Йошивара гъмжеше от самураи в пълни бойни одежди, от селяни с препаски и сандали, от актьори и музиканти. Маскирани лица подскачаха около него. Музика и крясъци се сливаха в оглушителна врява. Пияници се клатушкаха, прегърнали стъкленици със саке , някои юджо напускаха витрините си и се смесваха с тълпата, издокарани в пищни костюми, деца се гонеха и пищяха, жени се смееха. Всички заведения бяха претъпкани до краен предел. Многобройна публика се трупаше пред един изкусен жонгльор. Сано се отчая. Как в този ад да открие Токугава Цунайоши и младия Ниу?

Изведнъж видя как някакъв дошин спря излизащ от близката чайна самурай, смъкна маската му и разгърна пелерината му. Започна да му крещи някакви въпроси. Наблизо помощниците му задържаха друг самурай на кон. Сано проследи с поглед как смъкнаха жертвата от седлото и опряха копие във врата му. И двамата самураи бяха приблизително с неговия ръст, телосложение и възраст. Вторият яздеше кон, подобен на този, който бе взел от Уада. Без съмнение дори и в празничната нощ полицията спираше и претърсваше хора, които отговаряха на собственото му описание. Явно Тода Икиу като всеки добросъвестен мецуке бе докладвал на полицията за посещението му и им бе съобщил за сандала и въжето, които Сано неизменно носеше у себе си — какво по-добро доказателство за самоличност!