Ърскин Колдуел: Топлата река

Автомобилът спря до висящия мост и шофьорът ми показа къщата на отвъдния бряг. Платих за пътя от гарата, която остана на две мили зад нас, и слязох от колата. Тя отмина и останах сам в студената нощ. В долината блещукаха далечни светлини — същински звезди, — а под мен, зелена и топла, течеше широката река. Планините се издигаха наоколо като купища черни облаци в нощта; погледнах право нагоре, към небето, и едва сега забелязах неясните отблясъци на залеза.

Мостът заскърца, залюля се в ритъма на стъпките ми и след миг тъй силно се заклати, че трябваше да ускоря крачки, за да се движа в такт с това огромно, надвиснало над реката махало. Най-сетне видях отсрещния бряг — там планината се спускаше косо и се скриваше под топлата вода, — стиснах чантата си по-здраво и с всички сили се затичах нататък.

Страхът не ме напусна дори когато под нозете ми изхрущя пясъчната пътека. Знаех, денем бих минал по моста, без да се уплаша, но през нощта, в този непознат край е черни планини, които се извисяваха около мен като исполински кули, и тази широка зелена река отдолу, ръцете ми не можеха да не потреперят, сърцето — да не затупти по-силно.

Къщата намерих лесно и се присмях на себе си, задето се уплаших от реката и побягнах от нея. Като премине моста, човек се изпречва пред къщата; дори да не бях я видял, Гретхен щеше да ме повика. Тя стоеше на стъпалата на покритата веранда и чакаше. Чух познатия глас да ме вика на име и се засрамих: бях изпитал страх от планините и от голямата река.

Тя изтича да ме посрещне и развълнувано ме попита:

— Уплаши ли се от моста, Ричард?

После ме хвана за ръката с две ръце и ме поведе по пътеката нагоре към къщата.

— Признавам си, да, Гретхен, но все пак нали минах…

— Първият път всички се боят — каза тя, — но после ти се струва, че ходиш по въже. Като малка обичах да ходя по въже. Ти не си ли опитвал, Ричард?

— Опитвал съм. Само че много отдавна и вече съм забравил.

Достигнахме стъпалата и се изкачихме на верандата. Гретхен отвори вратата. Вътре някой ходеше с лампа в ръка. Когато лампата се показа, видях на светлината й двете сестри на Гретхен.

— Това е по-малката, Ан, а тази — Мери.

Продумах нещо и влязох. Бащата на Гретхен седеше на масата: той отмести лампата да ме разгледа по-добре. Виждах го за първи път.

— А ето и татко — каза Гретхен. — Боеше се да не сбъркаш пътя в тъмнината.

— Исках да ви посрещна на моста, да ви светна с лампата, но Гретхен каза, че и тъй ще дойдете. Не се ли изгубихте? Сигурно трябваше да дойда.

Здрависах се с него и обясних, че много лесно съм намерил пътя.

— Шофьорът ми показа къщата и тръгнах, без да свалям очи от светлината. Но ако не светеше, и досега щях да се лутам, а можеше и в реката да падна.

Страхът ми от реката го накара да се усмихне:

— Какво от това? Водата е топла. Дори зимно време, ледове, снегове, а тя — топла. Всички я обичаме.

— Но, Ричард, как тъй ще паднеш? — обади се Гретхен и потърси ръката ми. — Видях те още като слезе от автомобила и ако беше тръгнал по друг път, щях веднага да дотичам.

Поисках да й благодаря, но тя вече се качваше по стъпалата за горния етаж и ме повика. Протегнах чантата напред и я последвах. Горе светеше лампа със смъкнат фитил. Тя взе лампата и отвори една от стаите. Мълчахме, гледахме се.

— В каната има прясна вода — каза тя. — Ако ти потрябва нещо, кажи. Гледах уж всичко да приготвя.

— Не се безпокой, Гретхен, нищо не ми трябва. Стига ми, че съм тук, при тебе. Друго не трябва.

Тя ме погледна и после сведе очи. Не знаехме какво да си кажем и продължихме да мълчим. Искаше ми се да й разкажа колко се радвам, че съм при нея, макар и за една нощ, но се сетих, че мога да й кажа това и по късно. Гретхен знаеше защо съм дошъл.

— Оставям ти лампата. Като се нагласиш, ела долу, ще те чакам на верандата.

Додето й светна по стълбите, тя изчезна. Върнах се в стаята, затворих вратата и почнах да се мия — цял бях в сажди от влака. После подирих Гретхен. Намерих ги на верандата — тя и баща й. Той се изправи и ми подаде стола, а Гретхен приближи своя стол и докосна ръката ми.

— За пръв път ли идвате в планините, Ричард? — попита ме баща й.

— Никога не съм идвал. Друг е вашият край. Но сигурно и на вас морето ще ви се стори необикновено.

— Едва ли, татко е живял в Норфолк — обади се Гретхен. — Нали, татко?

— Да, кажи-речи три години.

Очаквах да продължи — стори ми се, че има още нещо да каже.