Ърскин Колдуел - Тя се казваше Амилиа

Нищо друго не ми остава да направя. Повече не мога да живея. В това напрежение не бих могла да издържа нито ден повече.

Омъжена съм от две години и никой в целия свят не ми е бил по-скъп, отколкото ми беше Рей от първия ден на съвместния ни живот. Не мога да си представя, че е могъл да ми бъде по-предан, а и аз се радвам, че той е единственият мъж, когото истински съм обичала. Никога, никога, никога не бих могла да обичам друг тъй, както обичам Рей. Но стават вече две години, откакто живея в постоянна мъка, не мога нито ден повече да изтърпя.

За всичко, което ми се случи, сама съм си виновна. Рей няма никаква вина. Той дори не знае нищо. Виновна съм си само аз.

Как не се мъчих през цялото време — и денем, и нощем, — дано склоня Уолтър Гринуей да ме остави на мира, та повече да не мамя Рей. Не помня вече колко пъти падах на колене, молех го да ме остави, но Уолтър не искаше и да чуе. Щом се опитам да го заговоря за това, заплашва ме, че щял да ме издаде на мъжа ми. Рей винаги е казвал, че ако някога го измамя, ако ме хване в изневяра, ще ме напусне, и аз зная, че ще го направи. Толкова го обичам, че всичко на света бих сторила да го задържа. Не искам да лъжа Рей; това е последното нещо на тоя свят, което бих направила. Искам да му бъда вярна, защото е Рей, защото ми е съпруг. И се мразя, няма миг от деня, в който да не се мразя за това, което извърших.

Преди четири години, когато бях на двайсет и три, постъпих на работа в службата на Уолтър като книговодителка. Току-що бях завършила търговския колеж. Беше две години преди да се оженим с Рей Хемънд. Уолтър беше комисионер на търговци с етерични масла и държеше малка посредническа кантора на втория етаж в една постройка от червени тухли близо до брега, между реката и площад Джексън. Прекарал целия си живот в Ню Орлеан, Уолтър беше по него време на трийсет и четири, наследил борсовото посредничество след смъртта на баща си. В тази част на града имаше много комисионери и борсови дружества, тъй като се намираше само няколко преки от складовете и доковете на Мисисипи.

Уолтър беше ерген и живееше в апартамент на третия етаж в същата постройка. Беше голямо, просторно жилище, с чудесен изглед към реката, с широка веранда с железен парапет над площада. Елегантен и красив, Уолтър беше висок, с изправена фигура. Косата му бе много черна, по-черна и от моята, а очите му — ясни и блестящи. Все ми се струваше, че никак няма да е трудно за кое да е момиче да се влюби в него и сигурно много са се влюбвали. Самата аз не веднъж съм била готова да се влюбя и често се питах какво би станало с мен, ако наистина го обикна. Няколко пъти в седмицата, след работа, се качвах в апартамента на Уолтър на третия етаж и понякога, вместо да се прибера у дома в Джентили, където живеех с майка си и малката ми сестра, оставах при него цяла нощ. В ония дни всеки път, когато оставах при Уолтър, бях готова на драго сърце да приема да се оженим, стига да беше поискал. Но той не поиска — само безброй пъти повтаряше, че съм била достатъчно хубава, за да задоволя всеки мъж, че предпочитал мен пред всяко друго момиче от тия, които познавал.

През първата година, преди да се запозная с Рей, Уолтър цяло лято ме водеше в празнични дни до Билъкси и Гълфпорт, до Пас Крисчън, возехме се с платноходка в залива, излежавахме се на плажа в лунните нощи. Бях щастлива тогава, защото схващах колко самотна съм била, преди да се сближа с Уолтър. Той беше първият мъж, когото желаех, първият мъж, с когото ми се любеше, и може би по тази причина нищо от онова, което вършехме, не ми се струваше нередно. Сигурна бях, че някой ден, рано или късно, той ще поиска да се оженим и когато бивахме заедно, все се надявах да каже това. Но той нито един път не ми направи предложение.

— Уолтър — попитах го една нощ на плажа в Билъкси, — твоите братя и сестри всичките ли са женени?

— И тримата, миличка, се ожениха и подредиха рано-рано — той се засмя. — Но аз винаги съм бил по-различен. Отде да знам, може да не съм създаден за такъв живот. И досега тия неща ми се струват чужди.

— И така ли смяташ да живееш, Уолтър? — попитах го.

— Точно така, миличка — в гласа му прозвуча непогрешима нотка. — Свикнал съм да получавам всичко тъй, както ми се ще.

Година по-късно се запознах с Рей Хемънд и само седмица след запознанството ни той поиска да се оженим. Рей беше мил, щедър, внимателен и от самото начало реших, че никога няма да съжалявам, ако се омъжа за него. Не беше хубавец като Уолтър и не можеше да си позволи да носи скъпи дрехи, но ми допадаше повече от всеки, когото познавах. Работеше в едно застрахователно дружество и разправяше, че след няколко години щял да може и двама ни да издържа, а по-нататък още двама, че и трима. Разбрах, че иска деца, аз също исках. Настояваше да остана на работа, докато дойде време за първото дете. Тогава Рей беше на двайсет и осем и се надяваше след още две години да го направят помощник-управител на застрахователната служба.