Ърскин Колдуел: Спомен

„Не ме е грижа какво ще стане с мен. Сега вече нищо няма значение. Искам за малко да забравя всичко. Да можех само за малко да бъда щастлива, това ми стига. За пръв път в живота си мисля за тези неща. Винаги съм била честна с мъжа си. Не съм го мамила. Не съм му изменяла, никога. Не съм искала. Никога не съм правила неща, които няма да му харесат. Но сега нищо не ме интересува. Искам само за няколко минути да бъда щастлива. Да посегна към алкохола, да пия, додето всичко забравя? Но това е глупаво. Няма да изпитам щастие. Само ще заспя. А аз искам да се почувствувам щастлива.“

Няма да си послужа с лъжа. Мога да представя всичко за лъжа, да твърдя например, че съм се опитал да я утеша. Можех да й кажа, че ако престане да мисли и легне да поспи, на сутринта няма нищо да й има. Но не казах. Не постъпих тъй. Сложих празните чаши на пода, в ъгъла на каютата — да не се катурнат от люлеенето на кораба — и продължих да я наблюдавам, а тя се мъчеше да продължи.

„Жената, която обича, пила заедно с него някаква напитка, после легнали заедно. А моята любов е по-силна от тия неща. За него бях готова да се разкъсам.“

Не знаех що да сторя. Бе се простила с всякаква надежда някога отново да види мъжа си или детето. Знаеше, че каквото и да се случи след тази нощ, то вече не би я засягало. Знаеше, че може да забрави и да изпита щастие, макар и за мъничко само. Знаеше още като почна да ми разказва, че искала за няколко секунди да забрави…

„Губеше се по две-три седмици, а после се прибираше в къщи и ми казваше да го оставя на мира. Не можа да разбере, че ме боли. Понасях, защото имах детето. Никой няма да разбере колко съм го обичала. Него и детето обичах повече от всичко на света.“

Какво можех да кажа аз? Какво би могъл да рече един мъж, свикнал да върши всичко, което си иска? Как можех да я разбера? Как би могъл мъж да разбере жената, която е принудена да живее безмълвна и сама? О, каква бъркотия! Когато ме попита колко е часът, тя, а и аз, знаехме, че времето е без значение. Времето нямаше нищо общо с нас, с постъпките ни, със словата ни. Циферблатът само напомня миналото. Един, десет, или пет часа — нали сега тя би могла да бъде там, да надникне, да провери не се ли е отвило детето в съня си…

Защо потрепериха ръцете ми? Защо ми изтръпна сърцето? Всичко беше действителност. Ето я, седи пред мен — ще заплаче, после ще се усмихне. На пръста си носеше венчална халка. Дървените стени проскърцваха под напора и ударите на морето и моторите. Всичко беше истина. Можех да го усетя, да го докосна с ръка, да го издраскам, да го размажа с върха на обувката си.

„Отидох на пристанището и си купих билет. Чаках половин час, пред мен имаше сума хора. Най-сетне се качих на борда.“

Как се случи всичко това? Как стана тъй, че аз, който не я познавах и никога нямаше отново да я срещна, отидох и седнах при нея? Можех да извърша толкова други неща! Това не бе единствената каюта на кораба и тя не беше единственият човек.

„Ранете ме! Съсипете ме! Убийте ме! — прошепна тя. — Ето, вие няма за какво да страдате.“

Могат да се изрекат хиляди лъжи. Мога да кажа, че съм я утешил, че съм постъпил тъй или иначе… Можеха да се случат хиляди неща, а се случи само едно. Само то. Тъкмо то. Затуй не зная как да продължа. Затуй не мога да повторя думите й в логичен ред. Какъв безнадежден хаос! Ето, сега казваше едно, след миг — друго. Събереш ли ги двете, смисълът изчезва.

Запуших с ръка устата й. Беше почнала да крещи. Крясъци, каквито досега не бяха пронизвали ушите ми. Едва издържах — тя ме дращеше с нокти по лицето, — но крясъците трябваше да бъдат задушени. Завързах дебелата кърпа за лице през устата и. Какво друго можех да сторя? Лежеше, дращеше ме, мъчеше се да извика. Лицето й загуби цвета си, сякаш кръвта й се отля. Имаше нужда да крещи — нямаше значение, че на кораба има триста души. Триста или никой — все едно. Беше й все едно ще изкъртят ли вратата, ще ни сварят ли вътре: мен, надвесен над нея с изподрано лице, от което капе кръв. Завързах дебелата кърпа през устата й. Опита се да я свали, попречих й. Ако я беше отдръпнала и изкрещяла, можех да я натъпча в гърлото й, да я задуша. Дишането й тогаз щеше да спре. Нали пожела да я убия. Самата тя го каза. Помоли ме да я убия. До кръв издра лицето ми, молеше да я убия. Но преди това искаше да бъде щастлива. Искаше да почувствува щастието в тялото си. Искаше да се забрави от щастие.

Но всичко това бе отминало. Сякаш всичко е било преди. Времето, мястото, събитията нямаха нито начало, нито край. Всъщност не помня кое беше преди и кое после. Просто се мъча да ви разкажа. Не мога да излъжа. Ще трябва да запиша всичко тъй, както си е било. И ако в края на краищата нищо не излезе, то ще е, защото от уважение към нея се опитвам да запиша самата истина. Бе изрекла думи, бе извършила неща, без да се интересува как ще изглеждат по-късно, как ще звучат, когато се повторят от друг.