Паулу Коелю - Дневникът на един маг

Агнето стана и аз го последвах. Вече знаех къде ме води и въпреки облаците светът за мен беше прозрачен. Макар да не виждах Млечния път на небето, бях сигурен, че той съществува и показва на всички Пътя на Сантяго. Следвах агнето, което се отправи към онова градче. То също се казваше Себрейро, като планината. Там някога се бе случило чудо — чудото да превърнеш това, което правиш, в онова, в което вярваш. Тайната на моя меч и на Пътя на Сантяго.

Докато слизах от планината, си спомних историята. Един селянин от близко село се изкачил да чуе литургията на Себрейро в ден, когато имало силна буря. Литургията отслужвал свещеник, който почти бил загубил вярата си и вътрешно презирал жертвата на селянина. Но в момента на благословията нафората се превърнала в плътта Христова, а виното — в неговата кръв. Мощите все още са там. Пазят се в онзи малък параклис — съкровище, по-ценно от всички богатства на Ватикана.

Агнето поспря за малко на влизане в село, където имаше една-единствена улица и тя водеше към църквата. Точно тогава бях обзет от сковаващ ужас и заповтарях безспирно: „Господи, не съм достоен да вляза в дома Ти.“ Но агнето ме погледна и ми заговори с очи. Каза завинаги да забравя това, че съм недостоен, защото силата се е върнала в мен така, както се възражда у всеки човек, повел Справедливата битка. Ще дойде ден — казваха очите му, — когато човекът отново ще бъде горд от самия себе си и тогава цялата природа ще възхвалява пробуждането на задрямалия в него бог.

Докато агнето ме гледаше, успях да прочета това в очите му. Сега то бе моят водач по Пътя на Сантяго. За момент всичко притъмня и аз започнах да виждам сцени, напомнящи ми онова, което бях чел за Апокалипсиса — Агнеца на своя трон и хората, които перат дрехите си, а те стават чисти от кръвта на Агнеца. Представляваше пробуждането на бога у всеки един от нас. Видях също битки, нещастия, катастрофи, които щяха да разтърсят земята в близките години. Но всичко завършваше с триумфа на Агнеца и всяко човешко същество по Земята, събудило у себе си заспалия бог и цялата му сила.

Тогава станах и последвах агнето до малкия параклис, построен от селянина и свещеника, повярвал в това, което прави. Никой не знае кои са тези двама мъже. Две безименни плочи в гробището бележат мястото, където са заровени костите им. Но няма как да се узнае кой е гробът на свещеника и кой на селянина. Защото, за да има чудо, е трябвало двете сили заедно да участват в Справедливата битка.

Когато застанах на прага на параклиса, видях, че е изпълнен със светлина. Да, бях достоен да вляза, защото имах меч и знаех какво да правя с него. Това не беше Портата на прошката, тъй като вече бях опростен. Бях изпрал дрехите си с кръвта на Агнеца. Сега исках просто да сложа ръце върху меча си и да поведа Справедливата битка.

В малката постройка нямаше кръст. Там, на олтара, бяха реликвите на чудото — потира и дискоса, които видях по време на танца, и едно сребърно ковчеже за мощи с тялото и кръвта Христови. Аз отново вярвах в чудеса и в невъзможните неща, които човек може да постигне във всекидневието си. Високите върхове наоколо сякаш ми казваха, че са там единствено за да отправят предизвикателството си към човека. А човекът съществува само за да приеме честта на предизвикателството.

Агнето се мушна зад една от пейките, а аз погледнах напред. Пред олтара стоеше и някак облекчено се усмихваше моят Учител. С меча ми в ръка.

Спрях, а той приближи. Мина край мен и излезе навън. Аз го последвах. Пред параклиса, гледайки към мрачното небе, той измъкна меча ми от ножницата и ме помоли да го хвана за дръжката заедно с него. Насочи острието нагоре и изрече един от свещените псалми. Ставаше дума за хората, които се борят за победа:

До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди до теб отдясно; но до тебе няма да се приближи. Зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище, защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища.

Тогава аз коленичих, а той докосна с острието раменете ми и изрече:

Аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш.

Щом каза това, започна да вали. Дъждът се изливаше и напояваше земята. Водата щеше да се върне в небето едва след като даде живот на някое семенце, след като израсте, дърво, след като се разпука цвят. Валеше все по-силно, а аз стоях с вдигната глава, усещайки за пръв път по Пътя на Сантяго водата, която идва от небето. Спомних си пустите поля и бях щастлив, защото тази нощ щяха да бъдат напоени. Сетих се за камъните на Леон, за житата на Навара, за суровостта на Кастилия, за лозята на Риоха, които днес пиеха от водата, изливаща се на потоци и носеща силата на небесата. Припомних си, че съм изправил кръст, който бурята щеше да повали отново, за да може и друг поклонник да се научи да заповядва и да се подчинява. Помислих си за водопада, който сега бе станал още по-буен от дъждовната вода, и за Фонсебадон, където оставих толкова сила, която отново да даде живот на земята. Помислих си и за многото вода, която пих от безброй извори — сега те щяха да бликнат с нова сила. Аз бях достоен за моя меч, защото знаех какво да правя с него.