Паулу Коелю - Дневникът на един маг

За да намеря потвърждение на това, последвах Анхел до другата църква. Беше затворена, а той нямаше ключ. Показа ми статуята на свети Йосиф с дърводелските инструменти в ръка. Погледнах, благодарих и му подадох няколко песети. Той не пожела да ги приеме и ме остави насред улицата.

— Ние се гордеем с града си — каза. — Не правим това за пари.

Връщайки се отново по същия път, след петнайсет минути бях подминал Виляфранка дел Биерсо, нейните врати, улици и загадъчни екскурзоводи, които не искаха нищо в замяна.

Известно време се изкачвах в планината. Усилието беше голямо, напредвах бавно. Отначало мислех единствено за предишните си тревоги — самотата, срама, че може да съм разочаровал Петрус, меча и неговата тайна. Но постепенно образите на момичето и на Анхел почнаха да се завръщат в съзнанието ми. Докато се бях втренчил в наградата си, те ми бяха дали най-доброто от себе си. Любовта към онзи град. Без да поискат нищо в замяна. Една все още смътна идея започна да се ражда дълбоко в мен — някаква връзка между всичко случващо се. Петрус ми беше казвал, че търсенето на наградата е абсолютно наложително, за да успея да постигна победата. Същевременно обаче, щом забравех за останалия свят и се интересувах само от меча си, той ме принуждаваше да се връщам към реалността по мъчителен начин. Това се беше случило няколко пъти по време на Пътя.

Беше нарочно. Някъде там беше тайната на моя меч. Дълбоко скритото в душата ми започна да трепти и да просветва. Аз още не знаех какво мисля, но нещо ми подсказваше, че съм на прав път.

Бях благодарен, че съм срещнал Анхел и момичето. Имаше Всепогаъщаща любов в начина, по който говореха за църквите. Накараха ме два пъти да измина разстоянието, което си бях определил за следобеда. Така бях успял да забравя за очарованието на ритуала на Традицията и да се върна на испанска земя.

Спомних си за един вече далечен ден, когато Петрус ми каза, че няколко пъти сме минали един и същ път в Пи-ренеите. Изпитах носталгия по онзи момент. Беше добро начало. И сега се повтаряше същото. Дали пък не бе знак за добър завършек.

Вечерта стигнах до някакво селище. Там помолих една старица да ме подслони в къщата си и тя ми взе нищожна сума за легло и храна. Разговаряхме малко, тя каза, че вярва в Пресветото Сърце Исусово и сподели тревогите си за сушата и маслиновата реколта. Пих вино, ядох супа и си легнах рано.

Чувствах се спокоен. Причината беше онова усещане, което все повече се оформяше и скоро щеше да избухне. Помолих се, направих няколко от упражненията, преподадени ми от Петрус, и реших да призова Астраин.

Изпитвах необходимост да говоря с него за случилото се по време на схватката с кучето. Тогава той бе направил всичко възможно да ми навреди. А след отказа му да ми помогне за изправянето на кръста бях решил завинаги да го прогоня от живота си. Но ако не бях разпознал гласа му, щях да се поддам на изкушенията, изникващи по време на борбата ни.

„Ти направи всичко възможно да помогнеш на Легион да победи“, казах аз.

„Аз не се сражавам с братята си“, отвърна Астраин. Очаквах този отговор. Вече бях подготвен за него и би било глупаво да се ядосвам на Пратеника, че не върви срещу собствената си природа. Трябваше в негово лице да потърся другар, който да ми помага в моменти като настоящия — такава беше ролята му. Пропъдих гнева си и започнахме оживено да разговаряме за Пътя, за Петрус и тайната на меча, която вече предчувствах в себе си. Той не ми каза нищо особено, освен че тези тайни не са достъпни за него. Но поне имаше някой, с когото да общувам, след като цял следобед бях мълчал. Разговаряхме до късно, докато възрастната жена не потропа на вратата ми и не ми каза, че говоря насън.

Събудих се бодър и съвсем рано поех на път. По мои изчисления същия следобед щях да стигна до Галисия, където се намираше Сантяго де Компостела. Пътят продължаваше да е стръмен и ми се наложи да удвоя усилията си в продължение на близо четири часа, за да успея да запазя ритъма, който си бях наложил. Все очаквах от следващия връх да започне спускане. Но това не се случваше и накрая изгубих надежда за бързо придвижване. В далечината виждах още по-високи планини и постоянно си напомнях, че рано или късно ще трябва да преодолея и тях. Междувременно физическото усилие почти напълно бе възпряло мисловната ми дейност и аз се почувствах по-благоразположен към себе си.

В крайна сметка колко ли хора по света биха взели на сериозно човек, зарязал всичко и тръгнал да търси някакъв меч? И доколко можеше реално да повлияе на живота ми, ако не го намерех? Бях усвоил практиките на РАМ, бях се запознал с Пратеника си, бях се борил с куче и бях надникнал в очите на смъртта си — многократно си повтарях това, за да се убедя колко важен е за мен Пътят на Сантяго. Мечът бе просто последица. Искаше ми се да го намеря, но още повече ми се искаше да зная какво да правя с него. Защото трябваше да намеря практическото му приложение, както бях се възползвал от упражненията, които Петрус ми бе преподал.