Паулу Коелю - Дневникът на един маг

Изведнъж спрях. Дълбоко скритата мисъл избухна отвътре. Всичко наоколо се изпълни със светлина и в мен избликна мощна вълна Агапе. С все сила желаех Петрус да е наблизо, за да му разкажа каквото искаше да знае за мен, единственото, което очакваше да открия и което увенчаваше цялото време на обучения по Необикновения път на Сантяго — тайната на моя меч.

А тайната на меча ми, както и тайната на всяко човешко постижение в този живот, е най-простичката на света — какво да правя с него.

Никога не бях мислил в тази насока. По време на Необикновения път на Сантяго исках да науча единствено къде е скрит. Дори не се бях запитал защо искам да го намеря и за какво ми е изобщо. Цялата ми енергия беше насочена към наградата, без да си давам сметка, че когато някой желае нещо, трябва да има съвсем ясна представа за какво го желае. Тази е единствената причина да се търси някаква награда и в това беше тайната на моя меч.

Петрус трябваше да узнае, че съм разбрал, но аз бях сигурен, че няма повече да го видя. Той така дълго бе очаквал този ден, но не го бе дочакал.

Тогава мълчаливо коленичих, откъснах лист от бележника си и написах какво смятам да правя с меча. После го сгънах внимателно и го пъхнах под един камък. Латинската дума за камък „ре!та“ ми напомняше за него и щеше да е знак за нашето приятелство. Времето скоро щеше да унищожи хартията, но символично аз я давах на Петрус.

Той вече знаеше, че ще успея да открия меча си. Мисията ми пред Петрус също беше изпълнена.

Продължих да изкачвам планината. От мен струеше Агапе и обагряше целия пейзаж наоколо. Сега, след като бях открил тайната, трябваше да намеря и това, което търсех. Вярата и непоклатимата убеденост ме бяха обзели изцяло. Затананиках си италианската песен, за която Петрус ме бе подсетил на гарата при вагоните. Понеже не знаех думите, сам си ги измислях. Наблизо нямаше никого, минавах през някаква гъста гора и самотата ме накара да запея по-високо. Постепенно разбрах, че измислените от мен думи имат абсурден смисъл — бяха начин за общуване със света, който беше известен само на мен, тъй като светът сега ме учеше на него.

Бях изпитал това по различен начин при първата си среща с Легион. Тогава в мен се бе проявила дарбата за езици. Аз бях слуга на духа, който ме използва, за да спаси една жена, да създаде един враг и да ми покаже жестоката форма на Справедливата битка. Сега беше друго — аз бях Учител на самия себе си и се учех да разговарям с Вселената.

Започнах да разговарям с всичко по пътя си: със стволовете на дърветата, локвите, падналите листа и пищните увивни растения. Това упражнение беше на обикновените хора. Децата го научават, но възрастните го забравят. Нещата ми отговаряха по мистериозен начин, сякаш разбираха какво им казвам, и в замяна ме изпълваха с Всепоглъщаща любов. Изпаднах едва ли не в транс и се уплаших, но въпреки това бях склонен да продължа играта, докато се уморя.

Петрус отново имаше право. Докато се самообучавах, аз се превръщах в Учител.

Стана време за обяд, но не спрях да хапна. Докато минавах през разни селца по пътя, говорех по-тихо, смеех се сам и ако някой случайно ми е обърнал внимание, вероятно си е направил извода, че поклонниците в днешно време полудяват, докато стигнат до катедралата в Сантяго. Но това беше без значение, тъй като аз се радвах на живота наоколо и вече знаех какво трябва да правя с меча си, когато го намеря.

През остатъка от следобеда се движех в транс, но напълно съзнавах къде искам да отида. А още по-ясно съзнавах живота край мен, който ми отвръщаше с Агапе. За пръв път по небето започнаха да се скупчват тежки облаци. Молех се да завали. След толкова път и толкова суша дъждът щеше да е поредното ново и вълнуващо приключение. В три следобед влязох в Галисия и на картата си видях, че ми остава само още една планина, за да приключа прехода си на този етап. Реших да я преваля и да пренощувам в първото населено място по склона надолу — Трика-стела, където един велик крал, Алфонсо IX, бе видял в мечтите си голям град. Толкова векове по-късно там нямаше нищо повече от малко провинциално селище.

Все така пеейки и говорейки с нещата на измисления от мен език, започнах да се изкачвам по единствената оставаща планина — Себрейро. Наречена е така на древно римско селище в района и май означава „февруари“, когато навярно се е случило нещо важно. Някога този участък бил смятан за най-трудния от целия Път на Сантяго. Днес нещата са се променили. Пътят бе по-стръмен от другаде, но една огромна телевизионна антена на съседно възвишение служеше за ориентир на поклонниците и предотвратяваше постоянните отклонения от пътя — така чести и фатални в миналото.