Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

Още не бях успяла да реша как точно да постъпя и дали да изляза навън, или да почакам тук, когато вратата на нашия апартамент се затръшна и Сева се понесе по стълбището, крещейки с цяло гърло:

— Идиотка, скапана истеричка! — Когато премина покрай мен, спря за миг и заяви: — Окончателно се е побъркала!

— И двамата сте от един дол дренки — отвърнах дипломатично и тръгнах нагоре по стълбите. Сева се изплю с отвращение и продължи нататък, а аз влязох в апартамента, надникнах в кухнята и видях Рита, която с о свирепяла физиономия пиеше валериан.

— Добитък! — злобно констатира тя с гневен блясък в очите, тъй като очевидно валерианът още не бе започнал да й действа.

— Зарежи го — внесох едно разумно предложение аз.

— Незабавно трябва да се омъжиш — зарадва ме Рита, — повече не може да продължава така.

Изглежда, през този ден трудно схващах какво ми говорят, пък и в момента мащехата ми бе много нервна, та затова се наложи да уточня:

— Какво не може да продължава повече така?

— Цялата тази лудница.

— Ако имаш предвид своя любим, изобщо не разбирам каква е връзката между вашите скандали и моята женитба.

— Скандалите нямат нищо общо с това: те са си скандали, а ти си си ти.

— Точно така.

— Точно така! — сопна ми се, имитирайки ме, Рита. — На теб непрекъснато ти се случват някакви нещастия и аз повече не мога да гледам как постоянно се измъчваш, не ми стигат моите проблеми, ами и… вече нерви не ми останаха. Дори може да се каже, че съм жива само благодарение на валериана.

— Нямам нищо против да се омъжа, само че за кого?

— А какъв е онзи младеж, който дойде днес? Кой е той? Надявам се, че не е женен? Всъщност това няма никакво значение.

— Зависи от гледната точка — флегматично свих рамене. Честно казано, разговорите за моята женитба ужасно ми бяха омръзнали, понеже от тях нямаше никаква полза, тъй като наоколо не се навъртаха хора, които да напират да свържат съдбата си с моята.

— Някой трябва да се погрижи за нас! — отсече Рита, като постепенно започна да променя цвета на лицето си от пурпурен в яркорозов.

— Идеята е добра.

— Повече не можем да съществуваме така — именно да съществуваме, защото това изобщо не може да се нарече живот. Вече втора седмица не мога да си купя един костюм.

— Това е ужасно.

— Няма нищо смешно. Сева само ми къса нервите. А пък докато беше жив, нашият татко ми обещаваше планини от злато. Човек не бива да вярва на никого…

— Защо се скарахте? — проявих жив интерес аз, за да поддържам разговора. — Или си крещяхте просто ей така, от любов към скандалите?

— Как можеш да говориш по този начин? — упрекна ме Рита. — Помолих този негодник да изхвърли боклука и знаеш ли какво ми отговори той?

— Представям си…

— Точно така, ще го изритам оттук на майната му!

— Изритай го — съгласих се аз и Рита веднага се оклюма.

Сметнах разговора за приключен и се прибрах в стаята си, за да обмисля с какво да се заема. Нямаше да е зле да върна заема на приятелката си, но сега не разполагах с кола, а пък вече се страхувах да се возя в тролей. Звънът на телефона ме изтръгна от размислите ми. Обаждаше се Ирина Золотнянска, която живееше под наем в един от апартаментите ни. Рита се появи в стаята ми, тикна слушалката в ръката ми и избоботи:

— За теб е.

Но остана при мен с наострени уши.

— Маня — прозвуча развълнуваният глас на Ирина, — имаш ли някакви неприятности?

— Неприятностите при мен са в изобилие. Какво точно имаш предвид?

— При мен току-що дойдоха двама души — чисто луди. Безмалко и аз не откачих от тях.

— Съчувствам ти.

— Но те не търсеха мен, а теб.

— Защо са ме търсили?

— Господи, откъде да зная? Появиха се и още на вратата попитаха: Ти ли си Мария Анатолиевна Смородина? А пък аз им викам: Не съм. А пък те ми викат: Защо ни баламосваш? Аз още не бях успяла да разбера какво става, когато се вмъкнаха в апартамента. Едва се отървах от тях, наложи ми се да им покажа паспорта си, за да ги убедя, че аз не съм ти, а съм си аз. Представяш ли си?

Чутото ме стресна.

— За какво съм им притрябвала? — Изплаших се. На това място се налага да обясня, че адресната ми регистрация беше точно в апартамента, в който Ирина живееше под наем, макар че това обстоятелство изобщо не изясняваше ситуацията, дори нещо повече — окончателно я объркваше. — Но те все пак са ти обяснили нещо?

— Нищо конкретно не ми обясниха. Само разбрах, че им трябваш, и то — спешно. По някаква важна работа. Каква работа имаш с бандитите?