Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Няма да те закачам — каза Стас с нотки на покаяние, а аз му зададох съвсем логичния въпрос:

— Тогава за какво съм ти?

— Ами… харесваш ми.

— Значи възнамеряваш в някакъв момент да започнеш да ме закачаш, така ли?

— Надявам се, че ти ще се влюбиш в мен и сама ще започнеш да ме закачаш — отвърна ми той.

Наглостта му ме стъписа.

— И откъде-накъде ще се влюбя в теб?

— Ами… симпатично момче съм, имам и чувство за хумор, и пари. Обикновено когато ме срещнат, момичетата хлътват по мен до уши.

— Просто нямам време за каквито и да било глупости! — отсякох и за щастие се сетих да извърна глава към прозореца и да видя, че точно в този момент минавахме покрай фирмата на баща ми, която вече беше под ръководството на неговия приятел. — Спри — помолих Стас и той спря, но ме погледна със съмнение.

— Къде отиваш? — попита ме спътникът ми с известна доза строгост.

Честно казано, и въпросът, и тонът, с който беше зададен, ме възмутиха.

— Защо трябва да се отчитам пред теб? — попитах и побързах да изляза от колата.

— Принуден съм със съжаление да констатирам, че моето обаяние не ти въздейства — даде заден той.

— Правилно се ориентираш — кимнах.

Стас се опита да каже още нещо, но аз бързешком затръшнах вратата на колата и тръгнах към офиса.

Чичо Витя ме посрещна с отворени обятия и с целувки, срещу които аз не възразявах, тъй като го познавах от дете и го смятах почти за свой роднина, но въпреки това се срамувах да му поискам пари и реших първо да го разчувствам, затова на въпроса „Как си?“ отговорих:

— Не много добре.

— Какво е станало? — наостри уши той.

— Отмъкнаха ми парите, взеха ме за заложник.

— Тебе ли?

— Мене, разбира се. Вчера имаше репортаж по телевизията… — Разказах му за грабежа, в който станах участник по неволя, ала премълчах за ролята на моя съученик в него.

— Ама че работа! — избоботи чичо Витя и започна да ме гледа някак твърде изпитателно. — И те пуснаха, така ли?

— Пуснаха ме.

— Странно.

Коментарът му ме стресна.

— Защо да е странно? — попитах.

— Какво? — не разбра той, сякаш го изтръгнах от някакъв много дълбок размисъл.

— Да не искате да кажете, че трябваше да ме пречукат?

— Какви ги дрънкаш? — възмути се чичо Витя. — Пепел ти на езика… Сигурна ли си, че грабителите са се интересували само от плячката?

— Че какво друго би могло да ги интересува? — На това място внезапно си спомних за версията на Слава, според когото всичко беше дело на самите ченгета, и почувствах, че стъпвам по тънък лед, в смисъл че вече нищо не разбирам от тази история.

— Как е майка ти? — попита ме най-неочаквано чичо Витя.

Трябва да призная, че този негов въпрос ме изненада дори повече от коментара, който направи преди малко.

— Сигурно е добре — свих рамене.

Работата беше там, че когато татко ни напусна завинаги, аз се обадих на мама, защото бях убедена, че тя е една от първите, които имат право да научат за това събитие. След като ме изслуша, мама изрече фразата: „На мен нищо не ми трябва“ — и бързо-бързо се сбогува с мен. Много добре знаех, че майка ми няма нужда от нищо, тъй като се бе омъжила за някакъв нефтен магнат и можеше да не се тревожи за насъщния си.

Чичо Витя бе запознат с този наш разговор, та затова въпросът му ми се стори странен. Пък и защо ли трябваше да тревожа майка си за дреболии, щом дори смъртта на родния ми баща не й направи никакво впечатление.

— Защо не заминеш за известно време при нея? — предложи ми плахо чичо Витя.

Само свих рамене:

— Не ме е канила…

— Тя ти е майка и ако я помолиш…

— Защо трябва да правя това? Честно казано, не си спомням много добре майка си и дори нямам представа за какво бих могла да си говоря с нея.

— Ама че ситуация! — отбеляза чичо Витя, предъвквай-ки устни. — Ти просто трябва да заминеш някъде. За известно време.

— Вие смятате, че историята с обира може да има продължение, така ли? — стреснах се аз.

Чичо Витя мисли цели пет минути, преди да ми отговори. Дори вече се притесних, повъртях се на мястото си, подсмъркнах на няколко пъти и тъкмо се канех да си отворя устата, за да повторя въпроса си, когато той най-сетне отново подхвана:

— Твоят баща ти е оставил пари. Не може да не ти е оставил.

— Нищо не ми е оставил. Нали познавахте татко, той се страхуваше от конфискация на имуществото, а девизът му винаги е бил: „След мен — потоп!“

— Няма какво да ми говориш за баща си — обиди се приятелят на татко. — Познавам го много добре. Той не би могъл да изхарчи всичко. Не би могъл. Направих някои изчисления и… — Чичо Витя се смути и отново предъвка устни, но продължи: — По най-скромни сметки той би трябвало да има не по-малко от четиристотин хиляди долара.