Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Това е пладнешки обир! — врещеше Рита, вдигнала ръце над главата си.

— Не дрънкай глупости! — опитах се да я вразумя аз, извадих от бюрото един лист, върху който беше изписана колонка с цифри и над който отдавна усърдно работех, и го подадох на Рита. — Ето виж, даваме под наем петте апартамента, от което ще печелим по петстотин долара на месец, и още хиляда ми обеща чичо Витя. През есента ще си намеря работа, защото през лятото все пак ми се ще да си почина. Ти също би могла… — Рита направи физиономия и аз кимнах: — Добре де, добре. Но няма да умрем в мизерия.

Рита се просълзи, прегърна ме и ме разцелува:

— Какво щях да правя без теб… разбира се, всичко това е толкова несигурно, пък и аз вече съм на тридесет… — Повдигнах вежди, а тя се коригира: — Добре де, на тридесет и шест, макар че имам вид на двадесет и пет годишна.

— На двадесет и четири — кимнах в знак на съгласие.

— Благодаря. Но съм на тридесет и шест, а изведнъж се оказва, че нямам нито пари, нито апартамент… имам само една кола, обаче тя вече е на две години.

— Продай колите на баща ми и задръж парите за себе си. Ако така ще се чувстваш по-спокойна…

— Разбира се, това не са парите, на които разчитах, но независимо от всичко — благодаря ти.

— Моля.

— Добре че поне имам семейство, т.е. теб.

— Ами Сева?

— Какво Сева? Че каква полза имам от него? Пък и нещо не съм чула да иска да се жени за мен.

— Може да се ожени — свих рамене аз.

Ето така изглеждаха нещата при нас в момента, когато стана обирът. Живеехме в един апартамент, но Сева си траеше по въпроса за женитбата, ала се държеше като господар в дома и затова ние се карахме до самозабрава.

Рита постла една салфетка пред мен и постави върху нея притоплената вечеря, а аз започнах вяло да дъвча и да гледам тъпо пред себе си.

— Нещо не е наред с теб — заяви Рита, след като ме понаблюдава в продължение на една минута. — Какво си направила, да не си блъснала колата?

— Не съм. Нещо й се счупи. Или просто му е дошъл краят…

— На какво му е дошъл краят?

— На търпението ми — обади се Сева и увеличи звука на телевизора.

— На какво му е дошъл краят? — повтори Рита.

— Забравих как се казва…

— От ден на ден става все по-зле. И къде е сега колата?

— В сервиза. Обещаха да я поправят.

— Ще трябва да пътуваш с градския транспорт.

— Не трябва — опитах се да я разубедя аз. — Днес се качих на градския транспорт и там ми отмъкнаха петстотин долара. Дължах тези пари на Света.

— О, господи! И какво ще правиш сега?

— Нищо. Тя ще ме изчака още малко.

— Истинска лудница… Надявам се, че днес не си имала други неприятности?

— Имах — отвърнах замислено. — Взеха ме за заложник. Сева отмести поглед от телевизора и погледна първо към мен, а после — и към Рита, сякаш искаше съвет от нея. Но тя не беше в състояние да му даде никакъв съвет, защото стоеше и мигаше. Естествено Рита също смяташе, че това вече на нищо не прилича, в смисъл че изобщо не звучи правдоподобно, но тъй като бе запозната с моя кутсузлук…

— Това някаква шегичка ли е? — за Всеки случай попита тя, но аз завъртях глава в знак на отрицание и я лиших от каквито и да било надежди.

— Глупости! — изпръхтя презрително Сева. — Тя непрекъснато си измисля разни неща.

Това ме обиди, но прецених, че е под достойнството ми да му отговарям и се ограничих само с презрителна усмивка. Рита премести един стол и седна до мен. Докато тя извършваше тези движения, по телевизията започнаха да излъчват местните новини. Журналистите нямаше как да подминат днешното произшествие и дори с него започнаха. След минута се видях на екрана в компанията на двамата идиоти с маските. Снимките бяха направени от голямо разстояние, но въпреки това можех да бъда разпозната.

— Господи! — възкликна Рита, притисна ръце до гърдите си и започна да поглежда ту към екрана, ту към мен, а Сева направо позеленя и подозирам, че тази негова реакция беше плод на конфуза му, защото при това положение просто нямаше как да каже, че лъжа, щом дори показваха случилото се с мен по телевизията.

— Ама че работа! — измърмори той.

— Млъкни! — изсъска му Рита. — Чакай да чуем.

Онова, което чух по новините, изобщо не ме обнадежди. Говорителят съобщи, че грабителите взели парите (по приблизителни сметки общата сума възлизаше на единадесет хиляди рубли, и то заедно с онова, което е било в портмонетата на гражданите, включително и моята злополучна стотачка), застреляли единия от посетителите, който оказал съпротива (най-много от всичко на света журналистите обичаха да лъжат) и се скрили в една кола (след което назоваха марката, цвета и номера й), като взели със себе си заложник в мое лице. В съседния двор те се отървали от мен и буквално изчезнали. По-нататък следваше обичайната за такива случаи поредица от фрази, че се води следствие и тъй нататък…