Татяна Полякова - Милионерша търси запознанство

— Господи! — ужаси се отново Рита, когато новинарският сюжет свърши. — Какво си преживяла…

— Ами да — въздъхнах аз.

— Трябва да се направи нещо! — поклати глава тя.

— В какъв смисъл? — не я разбрах.

— Ами не зная. Но това вече е непоносимо. Защо не идеш на екстрасенс, може някой да те е урочасал?

— Ама че глупости! — намеси се Сева.

— Изобщо не са глупости! Погледни какво става. Тя изпотроши всички съдове, дори не споменавам за колата… а сега — и това.

— Ако престане да блее, няма да троши съдовете — ядоса се той.

— А да не би да са ме взели за заложник, защото съм бляла?

— Сигурно си изтърсила някоя глупост и затова са избрали теб.

— Нищо подобно. — Настроих се за скандал, но най-неочаквано Сева смени темата:

— А кого са убили?

— Откъде да зная? Нали виждаш, че дори и телевизионните журналисти не знаят.

— Вероятно знаят, но си траят. Беше ли в милицията?

— Естествено.

— Горкичката! — изрази съчувствие към мен Рита и дори се разрева.

— Стига де, недей! — разстроих се и аз. — Нали всичко се размина.

— Можеха да те убият.

— Е, нали не са я убили… — намеси се отново Сева. Това беше казано с такъв тон, сякаш въпросното обстоятелство го огорчаваше.

— Ти си абсолютно безчувствен — обиди се от мое име Рита и започна да ми досажда с въпросите си.

Аз подробно й отговорих, като премълчах само това, че бях разпознала в единия от грабителите своя бивш съученик. Сева отново се поинтересува кой е убитият мъж.

— Казваш, че бил рижав, така ли? А с мустаци ли беше?

— Аха. Един такъв як.

— По дяволите! — изруга той и потъна в размисъл.

— Какво, да не би да го познаваш? — зададох наслуки въпроса си.

Той чак подскочи:

— Да не си мръднала? Дори не съм видял кого са убили…

— Може по описанието да си се сетил, че е някой твой познат? — подсказа му Рита.

— Не познавам никакви рижави хора! — ядоса се Сева и отиде в кухнята, като не пропусна да тресне вратата.

— Защо истеряса? — сви рамене Рита.

— Дай ми колата си — помолих я замислено аз.

— За нищо на света! — тутакси ми отвърна тя. — Няма начин да не я блъснеш.

— Не блъскам коли всеки ден — не се съгласих аз.

— Моята задължително ще я блъснеш, зная си. И изобщо по-добре ще е известно време да си поседиш вкъщи. Какво ли не се случва… А тези малоумници от телевизията изобщо не биваше да те показват, ами ако грабителите… т.е. исках да кажа… Абе с две думи: стой си вкъщи, а пък аз ще прегледам обявите във вестниците, току-виж, намеря подходящ екстрасенс.

Свих рамене и отидох в стаята си. Но не можех да си намеря място. Душата ми жадуваше движение и велики дела. Освен това мъката по придобития наскоро, а днес изгубен отново паспорт ме налегна с нова сила. Стенейки и пъшкайки, аз се щурах из стаята и току поглеждах към часовника. Беше късно, в смисъл че беше късно да се ходи по гости, но аз трябваше да предприема нещо. Ако Кузин не бе сменил адреса си, значи продължаваше да живее при родителите си и на мен щеше да ми се наложи да им обяснявам на какво се дължи ненадейното ми посещение в дома им.

Естествено след днешните събития вероятността Кузин да прекарва преспокойно вечерта в тесен семеен кръг бе малка, но пък ако беше сменил адреса си, майка му би трябвало да знае къде се подвизава, а ако все още живееше с родителите си, но го нямаше вкъщи, тя щеше да му предаде, че съм го търсила. Освен това той може би вече се бе сдобил с телефон и аз щях да науча номера му.

Най-сетне взех решението си и изпълзях в хола. Рита беше в кухнята и шумолеше с вестниците, тъй като по всяка вероятност най-сериозно се бе заела да издирва екстрасенси. Стараейки се да не вдигам шум, дръпнах тихичко горното чекмедже на шкафчето в антрето, в което Рита обикновено държеше ключовете от колата си. Но не открих нищо, ключовете ги нямаше, в смисъл че там се търкаляха едни ключове, но не бяха от нейната кола, а от аудито на Сева и дори имаше веществено потвърждение, че принадлежаха на този автомобил — във вид на фирмения знак върху ключодържателя им. Промърморих през зъби: „Ама че гаднярка!“ и се устремих към чантата на Рита, която бе оставена върху табуретката. Само да не си помислите, че за мен е нещо нормално да ровичкам из чуждите чанти. Но този път случаят беше особен или поне аз бях успяла да си внуша, че е така. Ала кутсузлукът не рачи да ме изостави и в това начинание: ключовете не бяха в чантата. Което означаваше, че Рита се бе изплашила за колата си и просто ги бе скрила.