Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Франк не се нуждае от обещания; като повечето начинаещи писатели той се нуждае само от малко насърчение и от неограничени количества пица. Изпраща разказа, придружен от благодарствено писмо (разбира се, пише благодарствено писмо и на редактора на вече несъществуващото „Лоджлайн Ривю“ ). След шест месеца „Два вида мъже“ излиза в първия брой на „Джекдоу“ . Старата система на връзки, която играе голяма роля в издателския бизнес, както и в редица други браншове, отново е проработила. За разказа си Франк получава петнайсет долара и десет авторски екземпляра… още една важна инвестиция в бъдещето.

На следващата година Франк си намира работа като учител по английски език в една гимназия. Въпреки че свята за изключително уморително денем да преподава литература и да коригира теми, а вечер да се занимава със собствените си проекти, той не се предава, пише нови разкази и ги разпраща, събира откази и понякога „пенсионира“ истории, които вече е изпратил на всички познати му адреси.

— Ще намерят място в сборника ми, когато най-после го издам — казва той на жена си.

Нашият герой си е намерил втора работа: пише рецензии за филми и книги за един вестник в съседния град. Той е много, много зает. Въпреки това в главата му вече се заражда идеята да напише роман.

На въпроса кое е най-важното нещо за един млад писател, който току-що е започнал да предлага работите си, Франк отвръща, без да се замисли:

— Доброто представяне.

— Моля?

Той кима.

— Разбира се, че доброто представяне. Когато изпращаш кратък разказ, ръкописът винаги трябва да е придружен с малко писъмце, което уведомява издателя къде вече са те публикували и обяснява с не повече от два реда за какво се отнася настоящият текст. Накрая трябва да му благодариш, че е отделил време да прочете писмото ти. Това е много важно.

Трябва да използваш чисто бяла хартия от най-добро качество — не евтин боклук с мъхната повърхност. Между редовете оставяш двоен интервал, а на първата страница горе вляво пишеш собствения си адрес — няма да навреди да добавиш о телефонния си номер. В горния десен ъгъл пък отбелязваш приблизителния брой на думите. — Франк млъква и се засмива, после добавя: — Но не бива да шикалкавиш. Повечето редактори на списания преценяват дължината на разказа ти, хвърляйки му само един поглед и разпервайки страниците като ветрило.

Малко съм учуден от отговора на Франк. Не съм очаквал да е толкова делови.

— Ами да — продължава той. — Човек бързо става прагматичен, след като завърши училище и се опитва да се пласира някъде. Първото, което научих, беше, че те приемат сериозно едва когато се покажеш като професионалист. — Тонът му някак ми подсказва, че си мисли, че съм забравил колко трудно е било началото и навярно има право. В края на краищата минаха почти четирийсет години, откакто окачвах все по-нарастващата купчина откази на кука, забита в стената. — Не можеш да принудиш никого да хареса историята ти — завършва Франк. — Можеш обаче максимално да го улесниш поне да й хвърли поглед.

В момента Франк продължава да инвестира в бъдещето си, което изглежда доста розово. Вече е публикувал общо шест кратки разказа, като за един от тях е получил доста престижна награда — нека я наречем „Наградата за млади автори на Минесота“ — макар че никой от прототипите на моя Франк не живее в Минесота. Тази награда е 500 долара — най-големият му хонорар досега. Междувременно е започнал да пише романа си и когато го завърши (планирал го е за пролетта на 2001 година), един уважаван млад агент на име Ричард Чамс (също псевдоним) ще се заеме с него.

Франк се зае сериозно да си търси агент горе-долу по същото време, когато се зае сериозно с романа си.

— Не исках да влагам толкова труд, а после да се видя в чудо, защото не знам как да продам проклетото нещо — обясни ми той.

Въз основа на знанията си от ЛМП и списък с агенти от „Райтърс Маркет“ франк изпрати дванайсет писма, напълно еднакви с изключение на обръщението. Това е образецът:

Аз съм млад писател на 28 години и си търся агент. Открих името ви в статията „Агенти на Новата вълна“ в „Райтърс Дайджест“ и си помислих, че можем да си бъдем взаимно полезни. Откакто сериозно реших да се отдам на тази професия, съм публикувал следните шест разказа:

„Дамата в сандък“,_„Кингснейк“_, зимата 1996 г. (25 долара и авторски екземпляри)

„Два вида мъже“,_„Джекдоу“_, лятото 1997 г. (15 долара и авторски екземпляри)