Паулу Коелю - Захир

— Но преди малко ти обвиняваше мен във всичко това!

— Прав си. Погледнах те, помислих, че си ти, а всъщност това съм аз. Тази нощ ще се моля от пялото си сърце и ще вложа всичката си вяра: ще помоля Бог да не позволи да прекарам останалата част от живота си по този начин.

Изчаквам ръкоплясканията да свършат, театърът е пълен. Готов съм да започна това, което не ми позволи да спя предишната нощ: ще изнасям лекция.

Водещият започва с думите, че не е нужно да ме представя, което е кощунство, нали той затова е в залата, нима не си дава сметка, че много от присъстващите вероятно не знаят кой съм, тъй като може би са ги довели тук техни приятели. Въпреки тези свои думи обаче той все пак споменава някои биографични данни, говори за качествата ми, за наградите ми, за милионите продадени книги. Накрая изрежда спонсорите, на които благодари, поднася ми поздравленията си и ми дава думата.

Аз на свой ред също му благодаря. Казвам, че най-важните неща, които бих искал да споделя, са в книгите ми, но смятам, че имам едно задължение към моята публика: да разкрия човека, който стои зад текстовете. Обяснявам, че за човешкото същество е типичен стремежът да показва най-доброто от себе си, защото постоянно търси любовта, себеутвърждаването. Ето защо моите книги винаги ще бъдат като планински връх, който изплува сред облаците, или като хоризонт в океана: там грее светлина, всичко като че ли е на мястото си, но под повърхността се крие непознатото, мракът, постоянното търсене на собствената идентичност.

Разказвам колко трудно ми е било да напиша Време да раздираш, време да съшиваш и как едва сега съм разбрал някои части от книгата си, след като съм я препрочел, което потвърждава, че творението винаги е по-щедро и по-велико от твореца.

Споделям, че ми е много досадно да чета интервюта и да присъствам на лекции, на които авторите обясняват книгите си и персонажите в тях: щом написаното само по себе си не е достатъчно красноречиво, книгата не заслужава да бъде четена. Писателят излиза пред публиката, за да разкрие своята вселена, а не за да се опитва да обяснява творбата си; ето защо започвам да разказвам едно мое преживяване:

— Преди известно време бях в Женева за поредица от интервюта. В края на един натоварен ден излязох да се поразходя из града, тъй като една моя приятелка ми се беше обадила, че няма да може да вечеря с мен. Вечерта беше много приятна, улиците — пусти, баровете и ресторантите — оживени и всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде. Беше спокойно, красиво, и изведнъж…

…изведнъж си дадох сметка, че съм съвсем сам. Нормално е много пъти да съм оставал сам през тази година. Нормално е приятелката ми, която се намира на два часа път със самолет, да ме очаква. Нормално е след подобен напрегнат ден да поискам да се разходя из уличките на стария град, без да се налага повече да говоря, и само да съзерцавам заобикалящата ме красота. У мен обаче се появи чувството на потискаща, тревожна самота — нямаше с кого да споделя града, разходката, впечатленията си. Извадих мобилния си телефон; в края на краищата имах доста приятели в Женева, ала беше късно да звъня на когото и да било. Поколебах се дали да не вляза в някой бар и да си поръчам питие — със сигурност щяха да ме познаят и някой щеше да ме покани да седна на неговата маса. Устоях обаче на изкушението и реших да изживея този момент докрай. Открих, че няма нищо по-лошо от това да чувстваш как на останалите им е все едно дали съществуваш, или не, как изобщо не се интересуват какво мислиш за живота, как светът може да мине прекрасно и без твоето неудобно присъствие.

Започнах да се питам колко ли милиона души в този момент — независимо, че са богати, красиви, очарователни — са убедени, че са излишни, нещастни, защото са сами тази вечер, предишната вечер също са били сами, а може би ще бъдат сами и утре. Студенти, които няма с кого да излязат, възрастни, седнали пред телевизорите, сякаш те са последното им спасение, бизнесмени в хотелските си стаи, питащи се дали това, което правят, има смисъл, жени, които цял следобед са се гримирали и са си правили прически, за да отидат в някой бар, преструвайки се, че са там не за да си търсят компания, а само за да се уверят, че все още са привлекателни. Ала когато мъжете ги забележат и се опитат да завържат разговор с тях, те ги отблъскват с надменно изражение, защото изпитват комплекс за малоценност, страхуват се да не би мъжете да открият, че са самотни майки или че работят нещо безинтересно, или че не са в състояние да разговарят за политика, понеже са заети от сутрин до вечер, за да си изкарват прехраната, и нямат време да четат вестници.