Паулу Коелю - Захир

Удобното извинение! Това ми напомняше на думите на моя учител по стрелба с лък — единственият спорт, който ми харесва, — че всяко пускане на стрелата е неповторимо и е безсмислено да се опитваме да се учим от точните или неточните си попадения. Важното е да пробваме стотици, хиляди пъти, докато се освободим от мисълта, че трябва да улучим мишената, и самите ние не се превърнем в стрела, лък и цел. И в този миг енергията на „нещото“ (учителят ми по киудо, японската стрелба с лък, която практикувах, никога не използваше думата „Бог“) започва да насочва движенията ни и ние пускаме стрелата не когато пожелаем, а когато „нещото“ реши, че е дошъл моментът.

Удобното извинение. Една друга страна от моята лична история започва да излиза наяве. Колко хубаво би било Мари да е до мен в този момент! Изпитвам нужда да говоря за себе си, за детството си, да й разкажа как като малък постоянно се биех с другите и ги побеждавах, защото бях най-големият в класа. Веднъж обаче братовчед ми ме наби и аз реших, че никога повече няма да съм победител в сбиванията. От този миг насетне избягвах всякакъв физически сблъсък, макар много пъти да са ме смятали за страхливец и да съм изпадал в унизителни ситуации пред момичета и приятели.

Удобното извинение. Две години се учих да свиря на виола: отначало напредвах бързо, но след като стигнах до определено ниво, спрях да прогресирам. Бях открил, че други деца напредват по-бързо от мен, почувствах, че съм посредствен, реших да не се излагам и престанах да се интересувам от виолата. Същото се случи с играта на билярд и футбола, с карането на колело: научавах достатъчно, за да се справям горе-долу добре, но идваше един момент, след който не напредвах повече.

Защо?

Защото историята, която са ни разказали, ни учи, че в определен етап от живота си ние „стигаме до границите на нашите възможности“. Неведнъж си спомнях как се борех срещу писателското си призвание и как Естер никога не приемаше удобното извинение да диктува правилата на мечтата ми. Този простичък откъс, който току-що бях прочел, подкрепяше идеята, че трябва да забравим личната си история и да се оставим единствено на инстинкта си, развит благодарение на трагедиите и трудностите, които сме преживели: така са постъпвали магьосниците в Мексико, това препоръчваха и номадите от степите на Централна Азия.

Удобното извинение: „В живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред.“

Тези думи сякаш бяха написани както за браковете изобщо, така и за връзката ми с Естер в частност.

Да, ще мога да напиша статията за списанието. Седнах пред компютъра и за половин час черновата бе готова, а аз бях доволен от резултата. Бях преразказал под формата на диалог един разговор, който наистина се бе състоял в хотелска стая в Амстердам след поредния претоварен ден на представяне на моя книга, обичайната вечеря, посещението на туристическите забележителности и т.н.

В статията ми не фигурират имената на събеседниците и отношенията между тях. В реалния живот Естер, облечена с пуловер, гледа канала, който минава под прозорците ни. Все още не е военен кореспондент, в очите й все още има радост, обожава работата си, придружава ме винаги когато може и за нас животът продължава да е едно голямо приключение. Аз лежа мълчаливо на спалнята, мисълта ми е далеч от разговора, а от ума ми не излиза програмата за следващия ден.

— Миналата седмица интервюирах един полицейски инспектор. Разказа ми как успява да изтръгне по-голямата част от необходимата му информация: като използва техника, която наричат „студено/топло“. Обикновено разпита започва полицай, който се държи грубо, заплашва, че за него правилата не важат, крещи, удря по масата. И когато затворникът се изплаши, влиза „добрият“ полицай, накарва колегата си да спре, предлага на задържания цигара, държи се приятелски с него и по този начин получава това, което иска.

— Известно ми е.

— Той обаче ми разказа и още нещо, което ме ужаси. През 1972 година група учени от Станфордския университет в САЩ решили да създадат „изкуствен“ затвор, за да проучат психологията на полицейските разпити: подбрали двайсет и четири студенти доброволци и ги разделили на „пазачи“ и „престъпници“.

В края на първата седмица се наложило да прекъснат опита: „Пазачите“, момчета и момичета с нормална ценностна система, от добри семейства, се превърнали в същински чудовища. Мъченията станали ежедневна практика, а изнасилванията на „затворниците“ се възприемали като нещо естествено. Студентите, които участвали в проекта — както „пазачите“, така и „престъпниците“, — получили толкова дълбоки психически травми, че се наложило да останат дълго време под медицинско наблюдение и опитът никога повече не бил повторен.