Паулу Коелю - Захир

Беше мъчително да стоя тук и да моля любовника на жена си да ми помогне да разбера какво се е случило. Ако Михаил не се беше появил онази вечер на раздаването на автографи, може би моментът в катедралата във Витория, когато приех любовта си и написах Време да раздираш, време да съшиваш , щеше да е достатъчен. Съдбата обаче имаше други планове — и възможността да срещна пак жена си отново разстройваше равновесието.

— Хайде да обядваме заедно — каза Михаил след дълга пауза. — Вие наистина нищо не разбирате. Но божествената енергия, която днес премина през тялото ми, е щедра към вас.

Уговорихме си среща за другия ден. Връщайки се у дома, си спомних за един разговор с Естер, който бяхме провели три месеца преди тя да изчезне.

Разговорът беше за божествената енергия, която преминава през човешкото тяло.

— Очите им наистина са различни. Да, те се боят от смъртта, но над този страх стои мисълта за саможертва. Животът им има смисъл, защото те са готови да го дадат в името на една кауза.

— За войниците ли говориш?

— Да. И за нещо, което ми е ужасно трудно да приема, но не мога да се преструвам, че не го виждам. Войната е ритуал. Ритуал на кръвта, но и на любовта.

— Ти си се побъркала.

— Може би. Запознах се и с други военни кореспонденти. Те обикалят от страна в страна, сякаш рутината на смъртта е част от живота им. Не се боят от нищо, изправят се срещу опасностите така, както го правят войниците. Дали е само заради новината? Не вярвам. Те вече не могат да живеят без опасността, приключението, адреналина в кръвта. Един от тях, женен и баща на три деца, ми каза, че се чувства най-добре на бойното поле, въпреки че обожава семейството си и през цялото време говори само за жена си и децата си.

— За мен това е непонятно. Естер, не искам да ти се меся, но ми се струва, че тази твоя работа ще ти се отрази зле.

— Ще ми се отрази зле да живея безсмислен живот. По време на война всички си дават сметка, че изживяват много важен момент.

— Може би исторически?

— Не, това не е достатъчно, за да рискуват живота си. Достигат до най-съкровената човешка същност.

— И тя е войната.

— Не, любовта.

— Ти си заприличала на тях!

— Мисля, че да.

— Кажи на твоята информационна агенция, че напускаш.

— Не мога. Като дрога е. Когато съм на бойното поле, усещам, че животът ми има смисъл. Не се къпя с дни, ям същата храна като тази на войниците, спя по три часа на денонощие, събуждам се от изстрелите, знам, че всеки момент някой може да хвърли граната там, където се намираме, и това ме кара да чувствам… да чувствам, че живея, разбираш ли? Живея, обичам всяка минута, всяка секунда. В душата ми няма място нито за тъга, нито за съмнения, за нищо друго освен за голямата ми любов към живота. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се.

— Като че ли там, в битките, сред всичко най-ужасно на света, се появява някаква… божествена светлина. Страхът идва преди и след това, но не по време на изстрелите. Защото в този миг ти виждаш как човек достига до крайности: способен е на най-героичните и на най-нечовешките жестове. Войниците се излагат на дъжд от куршуми, за да спасят свой другар, и в същото време стрелят по всичко живо — деца, жени, всички, които са на бойната линия, умират. Хора, които винаги са живели почтено в малките си затънтени, скучни градчета, нахлуват в музеи, унищожават експонати, които са оцелявали векове наред, и крадат вещи, които не им трябват. Правят снимки на ужасните неща, които те самите извършват, и се гордеят с това, вместо да се опитват да го скрият. Светът полудява.

А хора, които открай време са били мошеници и лъжци, изпитват чувство на приятелство и преданост и вече не са способни на нито една низост.

— И това помогна ли ти да отговориш на въпроса, който Ханс задал на Фриц в един бар в Токио в историята, която ми разказа?

— Да. Отговорът е в едно изречение на йезуита Тейлар дьо Шар ден (Пиер Тейлар дьо Шарден (1881–1955), фр. палеонтолог и теолог, автор на Човешкият феномен . — Б. пр), същия, който твърди, че нашият свят е обвит в слой от любов: „Вече овладяхме енергията на вятъра, на морето, на слънцето. Но денят, в който човек успее да овладее Енергията на любовта, ще е толкова важен, колкото и откриването на огъня.“

— И ти успя да разбереш това само защото си била на предната линия на фронта?

— Не знам. Но видях, че по време на война, колкото и парадоксално да изглежда, хората са щастливи. За тях светът има смисъл. Както казах преди малко, абсолютната власт или саможертвата в името на някаква кауза осмисля живота им. Те са способни да обичат безгранично, защото вече няма какво да губят. Един смъртноранен войник никога не казва на медицинския екип: „Моля ви, спасете ме!“ Последните му думи обикновено са: „Кажете на сина ми и на жена ми, че ги обичам.“ В подобен момент на отчаяние те говорят за любов!