Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

— Заради теб?

— Не, разбира се!

Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.

„Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.

В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: «Няма нищо» , а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта.“

Блъснах масата. Чашата се разклати, но не падна.

— Внимавай! — каза той инстинктивно.

— Счупи чашата! — настоях аз.

„Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!

Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.

Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват.“

— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.

Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докато докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.

Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.

— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.

Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.

Аз също погалих косата му, прегърнах го силно, захапах устните му, почувствах как езикът му се движи в устата ми. Тази целувка чакаше много отдавна — бе се родила до реките на детството ни, когато все още не разбирахме какво означава любовта. Същата тази целувка, която бе увиснала във въздуха, когато пораснахме, която бе обиколила света чрез спомена за един медальон, която се бе скрила зад купищата учебници, които четях, за да си осигуря държавна служба… Една целувка, която толкова пъти се бе губила и сега бе най-сетне намерена. В тази едноминутна целувка бяха събрани години на търсене, на разочарования, на невъзможни мечти.

Целувах го силно. Малкото посетители в ресторанта сигурно ни гледаха и си мислеха, че виждат само една целувка. Не знаеха, че в нея се съдържа целият ми живот, неговият живот, животът на всеки, който се надява, мечтае и търси своя път под слънцето.

Тази едноминутна целувка съдържаше всички щастливи моменти, които съм изживяла.

Той ме съблече и ме облада буйно, със страх, с желание. Почувствах болка, но това беше без значение. Както нямаше значение дали в този миг изпитвах удоволствие, или не. Галех главата му, слушах стенанията му и благодарях на Бога, че той е тук, в мен, и ме кара да се чувствам така, сякаш ми е за първи път.

Любихме се през цялата нощ — и любовта ни се преливаше в сън, в сънища. Чувствах го вътре в мен и го прегръщах, за да се уверя, че това е истина, за да не му позволя да си тръгне внезапно — като странстващите рицари, които някога са отсядали в стария замък, сега превърнат в хотел. Мълчаливите каменни стени сякаш разказваха истории за девици, които са живели в очакване, проливали са сълзи и са прекарвали безкрайно дълги дни зад прозореца, загледани в хоризонта в търсене на някаква поличба или надежда.

Ала това няма да се случи с мен, обещах си аз. Никога няма да го изгубя. Той винаги ще бъде с мен — защото, докато гледах разпятието зад един олтар, чух езиците, на които говори Светият Дух, а те казаха, че това, което върша, не е грях.

Ще бъда негова спътница и заедно ще се опитаме да направим по-добър този свят, който трябваше да бъде създаден отново. Ще говорим за Великата майка, ще се борим на страната на Архангел Михаил, ще изживяваме заедно агонията и екстаза на пионерите. Ето какво ми казаха езиците — а аз бях възвърнала вярата си и знаех, че казват истината.