Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

Стоеше с наведена глава, а ръцете му бяха сключени като за молитва. Не знам дали все още бях под влиянието на ритуала от предишната вечер или на жената, която пренасяше дърва в колибата, но имах чувството, че човекът, когото наблюдавах, притежава огромна духовна сила. Сякаш не принадлежеше повече на тоя свят, а живееше в единение с Бог и с просветлените духове на висините. Блясъкът на снега подсилваше това впечатление.

— В тази планина има много като него — проговори отецът. — В постоянно поклонение пред Бог и Светата Дева те се приобщават към тяхната мъдрост. Слушат ангели, светци, пророчества, мъдри думи и ги предават на малка група вярващи. Докато нещата продължават в тази посока, няма да има проблеми.

Но той няма да спре дотук. Ще тръгне по света да проповядва идеята за Великата майка. Точно сега Църквата не иска това. И светът ще посрещне с камъни първите, които заговорят за това.

— А следващите, които дойдат, ще бъдат посрещнати с цветя.

— Да, но той няма да е сред тях.

Игуменът тръгна към него.

— Къде отивате?

— Да го извадя от състоянието на транс. Да му кажа, че ти ми хареса и че благославям този съюз. Искам да го сторя тук, на това място, което за него е свещено.

Започна да ми прилошава — не знам защо, но много се изплаших.

— Трябва да размисля, отче. Не знам дали това е най-правилното решение.

— Не е най-правилното — отвърна той. — Много родители допускат грешка по отношение на децата си, понеже мислят, че знаят кое е най-доброто за тях. Аз не съм му баща и знам, че греша. Но трябва да изпълня това, което ми повелява съдбата.

Ставах все по-неспокойна.

— Нека не го прекъсваме — помолих аз. — Оставете го да довърши молитвата си.

— Той изобщо не трябваше да е тук! Трябваше да е с теб!

— Може би разговаря със Светата Дева.

— Може би. Ала дори да е така, трябва да отидем при него. Като ме види с теб, ще разбере, че съм ти разказал всичко. Той знае какво мисля.

— Днес е денят на Непорочното зачатие — настоях аз. — За него този ден е изключително важен. Забелязах колко бе радостен снощи пред пещерата.

— Непорочното зачатие е важно за всички нас — отвърна отецът. — Този път обаче аз настоявам да не говорим за религия. Нека да отидем при него!

— Но защо точно сега, отче? Защо в този миг?

— Защото знам, че в момента той взема решение относно бъдещето си. И е възможно да избере погрешния път.

Обърнах му гръб и заслизах по същата пътека, по която бяхме дошли.

— Какво правиш? Не разбираш ли, че само ти можеш да го спасиш? Не разбираш ли, че той те обича и би изоставил всичко заради теб?

Ускорих крачка и той едва успяваше да ме догонва. Въпреки това продължаваше да върви с мен.

— Точно в този момент той прави своя избор! Може да реши да те изостави! — каза отецът. — Трябва да се бориш за този, когото обичаш!

Ала аз не спирах. Вървях все по-бързо, оставяйки зад себе си планината, игумена, възможността за избор… Знаех, че човекът, който тича след мен, чете мислите ми и си дава сметка, че всеки опит да ме накара да се върна ще е безполезен. Независимо от това настояваше, убеждаваше ме, бореше се докрай.

Най-сетне стигнах до скалата, където бяхме спрели да починем преди половин час. Бях толкова изморена, че се хвърлих на земята.

Не мислех за нищо. Исках да избягам оттук, да бъда сама, да имам време, за да размисля.

Отецът дойде след няколко минути, не по-малко изтощен от дългото ходене.

— Виждаш ли тези планини наоколо? — попита той. -Те не се молят; те са самата Божия молитва. И това е така, защото са намерили своето място в света и са останали на него. Били са тук, преди човек да погледне към небето, преди да чуе гръмотевицата и да попита кой е създал всичко наоколо. Раждаме се, страдаме, умираме, а планините си стоят все тук.

Идва един миг, когато трябва да помислим дали си струва да хвърляме толкова усилия. Защо не опитаме да бъдем като тези планини — мъдри, древни, застанали на най-подходящото място? Защо трябва да рискуваме всичко, за да променим пет-шест души, които веднага ще забравят това, на което сме ги научили, и ще се впуснат в ново приключение? Защо не изчакаме определен брой маймуночовеци да се научат и след това тяхното познание да бъде разпространено безболезнено из всички останали острови?

— Наистина ли мислите така, отче?

Той спря за миг.

— Нима четеш мисли?

— Не. Но ако вие наистина разсъждавате по тоя начин, нямаше да изберете религиозния живот.

— Много пъти съм се опитвал да разбера каква съдба ми е отредена — каза той. — И все не съм успявал. Приех да бъда част от Божието войнство и единственото, което правя, е да обяснявам на хората защо съществуват мизерията, болката, несправедливостта. Искам от тях да бъдат добри християни, а те ме питат: „Как да вярвам в Бог, след като има толкова мъка по света?“