Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

— Конската опашка — казах аз и се изненадах, че все още си спомням едно име, което толкова отдавна не бях чувала.

— Сещам се… — започна той.

— Да! Знам какво ще кажеш!

Разбира се, че знаех! Зад водопада се криеше огромна пещера. Още когато бяхме деца, разговаряхме дни наред за манастира „Пиедра“ след първата ни разходка до това място.

— Пещерата! — добави той. — Хайде да отидем там!

Беше невъзможно да минем под буйната вода. Едновремешните монаси бяха построили тунел, който започваше от най-високото място на водопада и водеше към задната част на пещерата.

Не беше трупно да открием входа. През лятото пътят през тунела сигурно беше осветен, но сега ние бяхме единствените посетители и вътре беше съвсем тъмно.

— Все пак ще влезем, нали? — попитах аз.

— Разбира се! Имай ми доверие!

Започнахме да слизаме в дупката до водопада. Въпреки заобикалящата ни тъмнина знаехме накъде да вървим, а и той ме бе помолил да му имам доверие.

„Благодаря Ти, Господи! — мислех си аз, докато се спускахме все по-дълбоко в земните недра. — Бях една заблудена овца, а Ти ми показа правия път. Животът ми бе мъртъв, а Ти го възкреси; любовта си бе отишла от сърцето ми, а Ти ми върна този дар.“

Държах се за рамото на моя любим и той ме водеше по пътищата на мрака, знаейки, че отново ще срещнем светлината и ще й се радваме. Може би в нашето бъдеще ще има моменти, в които ще разменим ролите си; тогава аз ще го водя със същата любов и увереност, докато стигнем до някое сигурно място, където да си починем.

Вървяхме бавно и спускането ни сякаш нямаше край. Може би това беше още един временен ритуал — ознаменуваше края на един период, през който в живота ми не бе проблеснала никаква светлина. Докато вървях в тунела, си спомнях колко много време бях изгубила на едно и също място, опитвайки се да пусна корени в почва, от която вече нищо не израстваше.

Ала Бог бе добър и отново ми върна изгубения ентусиазъм, приключенията, за които бях мечтала, мъжа, когото — несъзнателно — бях чакала през целия си живот. Не изпитвах никакво угризение за това, че той ще напусне семинарията, защото има много начини да служиш на Бог, както бе казал отецът, и нашата любов щеше да ги направи още повече. Отсега нататък и на мен ми се предоставяше случаи да служа и да помагам — и всичко това благодарение на него.

Ще тръгнем по света; той ще помага на хората, а аз ще помагам на него.

„Благодаря ти, Господи, че ми позволи да бъда полезна. Научи ме да бъда достойна за това! Дай ми сили, за да стана част от неговата мисия, да го следвам навсякъде по Земята, да си възвърна духовния живот! Нека всички наши дни да бъдат като тези — да обикаляме от едно място на друго, да лекуваме болните, да утешаваме тъжните, като им разказваме за любовта на Великата майка към всички нас!“

Изведнъж чухме отново шума на водата, пътят ни се обля в светлина, а тъмният тунел отстъпи място на една от най-красивите гледки на Земята. Намирахме се в огромна пещера с размери на катедрала. Три от стените й бяха каменни, а вместо четвърта стена се спускаше вода и падаше в изумруденозеленото езеро в краката ни — това бе Конската опашка.

Лъчите на залязващото слънце пронизваха водопада, а мокрите стени блестяха.

Стояхме облегнати на скалата, без да говорим. Някога, когато бяхме деца, за нас това място беше скривалище на пирати и пазеше съкровищата на нашите детски фантазии. Сега то бе чудото на Майката Земя; сякаш се намирах в нейната утроба, знаех, че Тя е тук и ни закриля с каменните си стени, а с падащата вода измива греховете ни.

— Благодаря Ти! — извиках аз.

— На кого благодариш?

— На Нея. И на теб, защото ти бе оръдието, чрез което вярата ми се възвърна.

Той се приближи до брега на подземното езеро, загледа се във водите му и се усмихна.

— Ела тук! — извика ме той. Доближих се.

— Трябва да ти кажа нещо, което все още не знаеш.

Думите му ме изплашиха, но погледът му бе спокоен и престанах да се тревожа.

— Всеки човек на Земята има някаква дарба — започна той. — У едни тя се появява съвсем спонтанно, други трябва доста да поработят, за да я открият. Аз самият развих дарбата си през четирите години, които прекарах в семинарията.

Този път аз бях тази, която трябваше да „играе театър“, както той се бе изразил по повод на стареца пред параклиса.

Налагаше се да се престоря, че нищо не знам.

„Прав е — помислих си. — Пътят ни трябва да е изпълнен с радост, а не с неудовлетвореност.“