Паулу Коелю - Край река Пиедра седнах и заплаках

Приятелят ми ме попита дали искам да присъстваме на литургията, която всеки момент щеше да започне. Отговорих му отрицателно, тъй като ни чакаше дълъг път. Решихме да си тръгнем, като преди това благодарихме на Бога за този хубав миг в живота ни.

Когато стигнахме до изхода, видяхме, че много, ама наистина много хора — може би всичките жители на това малко градче — се бяха запътили към църквата. Помислих си, че това трябва да е най-католическото селище в Испания. Може би заради това, че литургиите бяха много оживени.

Преди да влезем в колата, видяхме да се приближава някакво шествие. Носеха ковчег. Някой бе починал и щеше да бъде отслужена заупокойна литургия. Веднага щом шествието стигна до вратата на църквата, музикантите спряха фламенкото и засвириха реквием.

— Дано Бог се смили над тази душа! — каза жената и се прекръсти.

— Дано се смили! — повторих аз и също се прекръстих. — Но в посещението ни в тази църква наистина имаше поличба: всички истории имат тъжен край.

Жената ме погледна и нищо не каза. После излезе и след няколко минути се върна с листове хартия и писалка.

— Хайде да отидем навън — предложи тя. Излязохме заедно. Започваше да се развиделява.

— Дишайте дълбоко! Позволете на това ново утро да влезе в дробовете ви и да потече по вените ви! Както виждам, вчера не сте се изгубили случайно.

Нищо не казах.

— Не сте разбрали историята, която току-що ми разказахте, за поличбата в църквата — продължи тя. — Видели сте само тъжния край. Забравили сте моментите на радост вътре в църквата. Забравили сте, че небесата са слезли на Земята, а също и колко хубаво е да изживееш всичко това заедно със своя…

Тя спря и се усмихна.

— …приятел от детинство — добави, като ми намигна. — Исус е казал: „Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци.“ Защото Той знае, че смъртта не съществува. А животът е съществувал още преди да се родим и ще продължи да съществува и след като напуснем този свят.

Очите ми се наляха със сълзи.

— Същото е и с любовта — продължи тя. — Съществувала е преди нас и ще продължи да съществува вечно.

— Вие сякаш знаете всичко за живота ми — казах аз.

— Всички любовни истории си приличат. И аз съм имала подобно преживяване преди време, но вече не си спомням. Спомням си само, че любовта се върна под образа на друг мъж, на нови надежди и мечти.

Подаде ми листовете и писалката.

— Напишете всичко, което чувствате. Извадете го от душата си, положете го върху хартията и после го изхвърлете. Според легендата река Пиедра е толкова студена, че всяко нещо, което падне в нея — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък. Защо пък да не оставите в нейните води вашата мъка?

Взех листовете, а тя ме целуна и ми каза, че ако желая, мога да се върна при нея за обяд.

— И не забравяйте едно нещо! — извика тя, докато се отдалечаваше. — Любовта остава. Само мъжете се сменят!

Засмях се, а тя ми махна с ръка.

Стоях дълго, загледана в реката. Плаках, докато почувствах, че нямам повече сълзи.

И тогава започнах да пиша.

Писах през целия ден и на следващия, и на по-следващия… Всяка сутрин отивах на брега на река Пиедра. Всеки следобед, когато започваше да се стъмва, жената идваше при мен, хващаше ме за ръка и ме отвеждаше в своята стая в бившия манастир.

Переше дрехите ми, приготвяше вечерята, разговаряхме за незначителни неща и после ме караше да си лягам.

Една сутрин, когато бях почти към края на ръкописа си, чух шум от кола. Сърцето ми подскочи, ала не исках да повярвам на това, което то ми казваше. Вече се чувствах съвсем свободна, бях готова да се върна в този свят и отново да стана част от него.

Най-трудното бе отминало, въпреки че бе оставило у мен тъга.

Но сърцето ми не ме лъжеше. Без да вдигам очи от ръкописа, долових присъствието му и шума от стъпките му.

— Пилар! — извика ме той, но аз не отговорих.

Седна до мен. Продължих да пиша, но вече не можех да се съсредоточа. Сърцето ми се разтуптя силно, сякаш се опитваше да излезе от гърдите ми, за да се слее с неговото, но аз не му позволявах.

Той седеше до мен и гледаше реката, а аз продължавах да пиша. Утрото измина, без да си кажем нито дума — спомних си за мълчанието през онази нощ до кладенеца, където изведнъж осъзнах, че го обичам.

Ръката ми вече не издържаше от умора и спрях за малко. Тогава той наруши мълчанието.

— Беше се стъмнило, когато излязох от пещерата, и не можах да те открия. После отидох в Сарагоса. След това бях в Сория. Целия свят бих обиколил заради теб! Реших да се върна в манастира „Пиедра“ с надеждата да открия някаква следа и срещнах една жена. Тя ми посочи къде си. И ми каза, че си ме чакала през всичките тези дни.