Паулу Коелю - Мактуб

Учителят казал: „Много хора се страхуват от щастието. За тях да живееш пълноценен живот, означава да промениш множество от своите навици и да загубиш чувството си за индивидуалност. Ние често пъти се възмущаваме от добрите дела, които се стоварват върху нас. Ние не ги приемаме, тъй като това би ни заставило да се чувстваме длъжници на Бога. Ние си мислим: «По-добре да не пием от чашата на щастието, понеже когато се изпразни, ще страдаме сериозно». От страх да не се смалим, ние не растем. От страх да не заплачем, ние не се смеем“.

Веднъж в манастира в Сцете един от монасите обидил друг монах. Настоятелят на манастира брат Сисоис помолил обидения монах да прости на обидилия го. „Аз не мога да го направя и той трябва да си плати за това“. В този много важен момент брат Сисоис вдигнал ръка към небето и започнал да се моли: „Иисусе мой, ние не се нуждаем повече от Тебе. Сега ние сме способни да накараме агресора да си плати за престъпленията си. Сега ние сме способни да вземем в ръцете си отмъщението и да се занимаваме с Доброто и Злото. Следователно, Ти можеш да ни оставиш на самите нас и това няма да бъде проблем“. Засраменият монах незабавно простил на брата си.

Ученикът казал: „Всички учители говорят, че духовното съкровище се придобива чрез индивидуално търсене. Тогава защо сме тук всички ние заедно?“ „Вие сте заедно, защото гората е винаги по-силна от самотното дърво — отговорил учителят. — Гората съхранява влагата, съпротивлявайки се на урагана и помага на почвата да бъде плодородна. Но това, което прави дървото здраво, са неговите корени. И корените на едно растение не могат да помогнат на друго да расте. Това, че сме заедно с една цел, позволява на човека да расте по свой собствен начин и това е пътят на тези, които искат да се съединят с Бога.“

Когато пътешественикът беше на десет години, майка му настоя, той да премине курс по физическо възпитание. Едно от упражненията изискваше от него да скочи от мост в река. В началото на курса той беше парализиран от страх. Всеки ден стоеше последен в редицата и страдаше всеки път, когато някой от първите изпълняваше своя скок, понеже така наближаваше неговият ред. Веднъж инструкторът обърна внимание на страха му и го накара да скочи пръв. Макар че той беше все още изплашен, то стана толкова бързо, че уплахът му се смени със смелост. Учителят каза: „Често ние можем да си позволим да изпуснем времето си. Но има случаи, когато трябва да запретнем ръкави и да решаваме ситуацията. В такива случаи няма нищо по-лошо от забавянето“.

Една сутрин Буда седял сред учениците си, когато към него се приближил един човек. „Съществува ли Бог?“ — попитал той. „Да, Бог съществува“ — отговорил Буда. След закуска се появил друг човек. „Съществува ли Бог?“ — попитал той. — „Не, Бог не съществува.“ — отговорил Буда. В края на деня трети човек задал на Буда същия въпрос, и отговорът на Буда бил следният: „Ти си длъжен да решиш сам за себе си“. „Учителю, но това е абсурд“ — казал един от учениците. — „Как Ти можеш да дадеш три различни отговора на един и същ въпрос?“ „Защото те бяха различни хора — отговорил Просветеният. — И всеки човек стига до Бога по свой собствен начин: някой — с увереност, друг — с отрицание, а трети — със съмнение“.

Ние сме заети изцяло с вземане на мерки, извършване на постъпки, решаване на проблеми, предназначени за други. Ние винаги се опитваме нещо да планираме, друго да решаваме, трето да откриваме. В това няма нищо неправилно — в края на краищата, именно така ние строим и променяме света. Но Възхищението също е част от този живот. За да спираме от време на време, да избягаме от себе си и да застанем в мълчание пред Вселената. За да застанем с душа и тяло на колене. Без да изискваме нищо, без да мислим за нищо, дори без да благодарим за нещо. Просто, за да получим топлината на любовта, която ни заобикаля. В такива моменти могат да се появят неочаквани сълзи — нито щастливи, нито скръбни. Не се учудвайте на това. Това е подарък. Сълзите пречистват душата ви.

Учителят казал: „Ако трябва да заплачеш, плачи като дете. Още когато си бил дете, едно от първите неща, които си научил в живота, това е плачът, тъй като плачът е част от живота. Никога не забравяй, че ти си свободен и не е позорно да показваш своите емоции. Вик, силно ридание — те са толкова шумни, колкото ти искаш да бъдат. Понеже така плачат децата, а те знаят най-бързия начин да успокоят сърцата си. Ти някога обръщал ли си внимание как децата спират да плачат? Те спират, защото нещо ги отвлича. Нещо ги зове към следващото приключение. Децата спират да плачат много бързо. И с теб ще е така. Но само, ако съумееш да заплачеш по същия начин както го правят децата“.