Паулу Коелю: Мактуб

„Когато изминеш своя път, ти ще стигнеш до една врата, на която е написано едно изречение — заявил учителят. — Върни се при мен и ми съобщи какво гласи това изречение“. Ученикът, тялом и духом се посветил на търсенето и веднъж стигнал до вратата, а след това се върнал при своя наставник. „Там пишеше «ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО»“ — съобщил той. „Това беше написано на стената или на вратата?“ — попитал учителят. „На вратата“ — отговорил ученикът. „Добре, тогава хвани дръжката на вратата и я отвори“. Ученикът се подчинил. Тъй като изречението било написано на вратата, то давало път подобно на самата врата. Когато вратата била отворена изцяло, той вече не виждал написаното, и влязъл.

Учителят казал: „Затвори си очите. Или дори ако твоите очи са отворени, представи си следната картина: ято птици и вятър. Сега ми кажи колко птици си видял. Пет? Единадесет? Шестнадесет? Независимо от това какъв е отговорът, а на всеки би му било трудно да каже колко птици е видял — едно нещо става съвсем ясно в този малък експеримент. Ти можеш да си представиш ято птици, но броят на птиците в ятото е извън твоя контрол. Изображението е все още ясно, отчетливо изразено и точно. Това трябва да бъде и отговорът на въпроса. Кой ще определи колко птици ще се появяват в представяната сцена? Не ти!“

Един човек решил да посети отшелника, който, както разказвали, живеел недалеч от манастира в Сцета. След безцелно странстване по пустинята, той най-накрая открил монаха. „Необходимо ми е да знам, коя трябва да бъде първата стъпка по пътя към духовното развитие“ — казал той. Отшелникът повел човека към малък кладенец и му казал да погледне своето отражение във водата. Човекът се опитал да направи това, но отшелникът хвърлил във водата камък и водната повърхност се изкривила. „Аз няма да видя лицето си във водата, ако ти продължаваш да хвърляш камъни“ — казал човекът. „Също както е невъзможно човек да види лицето си в неспокойните води, така е невъзможно да се търси Бог, ако умът е зает с търсенето — изрекъл монахът. — Това е първата стъпка!“

През времето, когато пътешественикът практикувал дзен-медитация, веднъж неговият учител отишъл в един ъгъл доджо (място, където се намирали неговите ученици) и се върнал с бамбукова пръчка. Някои от неговите студенти — онези, които не били способни да се концентрират добре, вдигнали ръка. Учителят се приближил до всеки от тях и ударил всеки три пъти по рамото с пръчката. Когато видял това за първи път, странникът сметнал това за средновековна нелепост. По-късно той разбрал, че често пъти е необходимо да се предаде духовната болка на физическо равнище, за да се възприеме злото, което тя създава. По пътя към Сантяго, той научил едно упражнение, което представлявало одраскване с показалеца кожата на големия палец всеки път, когато той мислено критикувал себе си. (Сантяго де Компостела (Santiago de Compostela), градче в Испания, в Галиция. 71 хил. жит. (1970 г.). Минна промишленост. Университет. В средните векове е център на поклоннически пътувания на християни (според църковното предание тук е погребан апостол Яков. Съборен храм (ХІ-ХІІІ в.), барокови църкви, кралска болница (ХVІ в.)) Само че страшните последствия на отрицателните мисли се възприемат значително по-късно. Допускайки обаче такива мисли да се проявяват с физическа болка, ние сме способни да разберем вредата, които те нанасят. И след това сме в състояние да ги изгоним.

32-годишен пациент отишъл при терапевта Ричард Кроули. „Аз не мога да спра да смуча големия палец на ръката си“ — оплакал се той. „Не се интересувайте прекалено от това — казал му Кроули. — Но всеки ден смучете различни пръсти“. Пациентът се опитал да направи както му било казано. Но всеки път, когато приближавал ръката си до устата, той бил длъжен да направи съзнателен избор: кой палец да направи обект на своето внимание за този ден. Преди да свърши седмицата, навикът бил излекуван. „Когато порокът стане навик, с него е трудно да си имаш работа — казал Ричард Кроули. — Но когато от нас се изисква формиране на нови отношения, приемане на нови решения и избор, ние разбираме, че той не си струва усилията.“

В Древния Рим група гадателки, известни като Сибили, написали девет книги, които предсказвали бъдещето на Римската империя. (Сибили — легендарни прорицателки, споменавани от античните автори. Най-известната е Кумската сибила, на която приписват „Сибилинските книги“ — сборник с изречения и предсказания, служила за официални гадания в древен Рим. Според легендата Тарквиний купил сибилинските книги.) Те занесли книгите на Тиберий. (Тиберий (Tiberius) (42–37 г. пр.Хр.) — римски император. Доведен син на Август. Опирайки се на преторианците провежда автократична политика. Постигнал подобряване на финансовото положение на империята.) „Колко струват?“ — запитал римският император. „Сто къса злато“ — отговорила му Сибила. Тиберий сърдито ги изгонил далеч от очите си. Сибилите изгорили три книги и се върнали при него. „Те все още струват сто къса злато“ — съобщили те на Тиберий. Той се разсмял и се отказал: защо да плаща за шест книги цената на деветте? Сибилите изгорили още три книги и се върнали с останалите три. „Цената все още е сто къса злато“ — казали те. Тиберий, погълнат от любопитство, решил да заплати. Но сега той бил в състояние да прочете само част от бъдещето на своята империя. Учителят казал: „Много е важно да не се пазариш в живота си, когато имаш възможност“.