Харлан Коубън - Гората

— Започна ли да ги четеш? — пита тя.

Лони кимва и заема креслото, в което преди броени минути е седяла Люси. Просва крака връз бюрото пред себе си.

— Както обикновено.

— Лека еротика?

— Бих казал по-скоро меко порно.

— Каква е разликата?

— Да пукна, ако знам. Споменах ли ти за моето ново парче?

— Не си.

— Самата прелест.

— Ъхъ.

— Сериозно ти казвам. Сервитьорка. Най-възхитителния задник, на който съм попадал някога.

— И поради каква причина трябва да чуя този отчет?

— Ревнуваш ли?

— Ми да — отвръща Люси. — Това ще да е. Я ми дай дневниците, ако обичаш.

Лони подава няколко. И двамата се заравят в тях. След пет минути Лони клати глава.

— Какво има? — пита Люси.

— По на колко години са повечето от тях? — пита мъжът. — Може би двайсет, нали?

— Именно.

— Всичките им сексуални изстъпления траят поне по два часа.

Люси се усмихва.

— Творческо въображение.

— По толкова ли откарваха мъжете от твоята младост?

— Те и сега не могат по толкова.

Лони вдига вежди.

— Това е така, защото си извънмерно страстна. Не могат да се контролират. Ти си виновна, да знаеш.

— Хм. — Тя потупва долната си устна с гумичката в края на молива. — Не за пръв път пееш тая песен, нали?

— Трябва ли ми нова според теб? Какво ще кажеш за „Никога не ми се е случвало досега, кълна се“?

Люси изпръхтява.

— Не става. Предложи друго.

— Майната му.

Продължават да четат. Лони подсвирва с поклащане на глава.

— Май сме пораснали в неподходяща епоха.

— Без съмнение.

— Люске? — Той поглежда над ръба на листовете. — Наистина трябва да опиташ.

— Ъхъ.

— Винаги съм насреща, знаеш. Без ангажименти.

— Ами госпожица Сервитьорска Прелест?

— Не сме обвързани.

— Разбирам.

— Предлагам чисто физиологически акт. Взаимно прочистване на органите, ако правилно ме разбираш.

— Млъквай, чета.

Той схваща намека. След половин час тишина Лони се изправя и пак я поглежда.

— Какво сега?

— Прочети това — отвръща той.

— Защо?

— Просто го прочети.

Люси свива рамене и оставя четивото си — поредна история на момиче, което се напило с новия си приятел и цялата работа завършила с тройка. Тя е прочела много истории за тройки, но нито една без участието на алкохол.

Минута по-късно забравя всичко това. Забравя, че живее сама, че не са й останали истински близки, че е преподавателка в колеж, че се намира в кабинета си над двора, както и че в него е седнал Лони. Люси Голд отлита, а мястото й заема по-млада жена, момиче всъщност, и с друго име. Момиче, стъпило на прага на зрелостта, но все още сто процентово момиче:

Това стана, когато бях на седемнайсет. На летен лагер. Работех като ВГ. Ще рече „възпитател на група“. Мястото получих без усилия, понеже лагерът е собственост на моя баща…

Люси спира за миг. Поглежда титулната страница. Име, разбира се, липсва. Работите са изпратени по имейл. Лони ги е разпечатал. Предполага се, че няма как да се разбере кой студент какво е изпратил. Това е част от гаранцията. Не рискуваш дори да оставиш отпечатъци. Просто натискаш клавиш за анонимно изпращане.

Най-хубавото лято през моя живот. Поне беше преди онази последна нощ. Дори днес си давам сметка, че никога вече няма да преживея подобно нещо. Звучи нелепо, нали? Но аз знам, сигурна съм: никога вече няма да бъда така щастлива. Никога. Сега и усмивката ми е различна. По-тъжна. Сякаш е счупена и аз не мога да я залепя.

Влюбена бях в едно момче през онова лято. Тук ще го назова „П“. С година по-голям от мен, помощник-възпитател. В лагера бе с цялото си семейство. И сестра му работеше там, а баща му бе лагерен лекар. Но аз почти не ги забелязвах, защото в мига, в който зърнах „П“, стомахът ми се сви на топка.

Знам какво си мислите. Поредния тъп летен роман. Но не бе това. И сега ме ужасява мисълта, че никого няма да обикна така, както обичах него. Звучи глупаво. Така би казал всеки. Може би с право. Не знам. Още съм толкова млада. Но не ми изглежда така. Струва ми се, че получих единствен шанс в живота и го пропилях.

В сърцето на Люси бавно се отваря рана, която започва да се разширява.

Една нощ отидохме в гората. Не бе позволено. По този въпрос съществуваше категорична забрана. Никой не познаваше правилата по-добре от мене. Прекарвах летата си тук откакто навърших девет години. Тогава баща ми купи лагера. А „П“ бе на „нощно“ дежурство. Като дъщеря на директора имах достъп навсякъде. Хитро, нали? Две влюбени деца, за които се предполага, че охраняват съня на останалите. Дръжки!