Харлан Коубън - Гората

— Да, Силвия?

— Искам само да ви кажа, колко много ме развълнуваха онези стихове на Йейтс 2 2 Уилям Бътлър Йейтс (1865–1939) — ирландски поет, драматург и есеист, Нобелов лауреат за литература от 1923 година — Б.пр. , които ни четохте днес. Самите думи и начинът, по който умеете да използвате гласа си, толкова е изразително. Като при професионална актриса…

На професорката й идва да каже „лъжи-мажи“, но продължава да се усмихва. Не е лесна работа тая. Поглежда без нужда часовника си, а после се чувства като лайно заради това. Силвия е просто една крайно амбициозна студентка. Това е то. Всички ние намираме начини да се вместим, да се приспособим и да оцелеем. Методите на Силвия са, може би, по-мъдри и по-малко самоунищожителни от тези на повечето останали.

— Много ми хареса и задачата за написване на част от дневник.

— Радвам се.

— Избрах си като тема… ами за… първия ми път, нали разбирате…

Люси кимва:

— Тези опуси остават тайни и поверителни, знаеш това.

— Добре. — Сега поглежда надолу и Люси се учудва. Силвия не е от ония, които свеждат поглед.

— След като ги прочета всичките — обажда се Люси, — ако желаеш, можем да обсъдим твоята работа отделно. На четири очи.

Главата си остава сведена.

— Силвия?

Гласът на момичето е съвсем тих:

— Добре.

Приемният час свършва и Люси иска да си върви. Проговаря отново, като се мъчи да не прозвучи неискрено:

— Искаш ли да поговорим за това сега?

— Не.

Силвия остава със забит в пода поглед.

— Добре тогава — отвръща Люси, като поглежда демонстративно часовника на ръката си. — Имам преподавателска среща след десет минути.

Силвия не помръдва.

— Благодаря ви, че ме приехте.

— За мене бе удоволствие.

Силвия сякаш иска да каже още нещо. Но не го прави. Пет минути по-късно Люси наблюдава от прозореца правоъгълния двор. Силвия се появява от изхода на сградата, обърсва лице вдига високо чело и налага изкуствена усмивка върху лицето си. Тръгва бързо напред. Люси гледа как маха с ръка на познати, навлиза в някаква група и се превръща в неразличима точица от множеството.

Люси се извръща. Съзира отражението си в огледалото и не остава доволна от видяното. Дали това момиче не я помоли за помощ?

Много е вероятно, Люсенце, а ти не се отзова. Браво на тебе, супер си.

Сяда зад бюрото и дърпа най-долното чекмедже. Водката е на мястото си. Хубаво нещо е водката — не мирише.

Вратата на кабинета се отваря. Влезлият има дълги и черни, затъкнати зад ушите коси, както и няколко обеци. Небръснат е по модата на застаряващите момчета от някой музикален състав. По средата на брадичката му стърчи сребърно кабърче, гледа пренебрежително, висналите му панталони едва се държат на обточен с метални пулове колан, а татуировката на шията му повелява: „Множете се редовно“.

— Ей ти — обажда се новодошлият, като й отправя най-лъчезарна усмивка, — вдигаш го до небето.

— Благодарско, Лони.

— Не, не, истина ти казвам. Вдигаш го страхотно.

Макар и на нейните години, Лони Бъргър й е заместник. Той е вечен роб на образованието. Постоянно гони нова степен, не си подава носа от района на университетския град, а около очите му се преплитат издайнически бръчици. На Лони е дошла до гуша благопристойната сексуална дивотия, насаждана в градчето, и дава мило и драго, за да престъпи установените норми, като налита на всяка изпречила се на пътя му жена.

— Трябва да носиш нещо, което да показва повече. Може би един от ония сутиени, дето повдигат високо гърдите — добавя Лони. — Така момчетата ще внимават повече в час.

— Тъкмо това си мислех.

— Сериозно, шефке, кога за последно си забърсвала някого?

— Вече става осем месеца, шест дена и към — Люси поглежда часовника — четири часа.

Той се засмива:

— Будалкаш ме, а?

Тя го гледа безизразно.

— Разпечатвах дневниците.

Тайните и анонимни дневници.

Тя води клас, известен в университета под названието „Креативно разсъждение“, нещо като комбинация от авангарден психологически травматизъм с творческо писане и философия. Люси е луда по своя предмет. Последно задание: всеки студент трябва да напише съчинение върху някой особено силно травмиращ случай в своя живот, нещо, което не би споделил при нормални условия с когото и да било. Без имена. Без оценки. Ако анонимният автор даде изрично разрешение в края на творбата си, тя може да бъде прочетена от Люси пред всички, за да се подложи на обсъждане, но личността на студента пак си остава неразкрита.