Патриша Корнуел - Следа

— О, не! — простена тя. — Не, Джили!

— Седни, Сузи.

Тя остана на място, скрила лице в дланите си.

— Седни, казах! — гневно изръмжа Марино.

Скарпета моментално усети, че играе, но го остави да довърши това, което си беше наумил.

— Седни там — повтори той и махна по посока на дивана. — И кажи истината! Поне веднъж в шибания си живот кажи истината! Направи го заради Джили.

Госпожа Полсън се строполи на плюшения диван под прозореца. Сълзите се стичаха между пръстите й и попиваха в предницата на робата. Скарпета се изправи с лице към нея, на крачка от студената камина.

— Разкажи ми за Едгар Алан Пог — бавно и отчетливо произнесе Марино. — Чуваш ли, Сузи? Хей, Сузи? Чуваш ли ме? Той е убил твоето малко момиченце! Нима това не те засяга? Тя си беше истински трън в задника, твоята малка Джили… Чух, че била адски глезена. Трябвало е само да…

— Стига! — изкрещя госпожа Полсън. Зачервените й оцъклени очи се впиха в лицето на Марино с бясна злоба. — Стига! Мръсно, шибано копеле… Как смееш?! — Вдигна трепереща ръка да избърше носа си, после отново простена: — Господи, моята Джили!

Марино седна на плетения стол. И двамата сякаш бяха забравили, че Скарпета е в стаята. Но Марино само се правеше, че е така.

— Искаш ли да го хванем, Сузи? — тихо попита той, сякаш внезапно овладял се. Наведе се напред, яките му ръце опряха в коленете. — Кажи ми искаш ли, Сузи…

— Да — изхлипа тя. — Да…

— Тогава ни помогни.

Жената само поклати глава и продължи да плаче.

— Няма да ни помогнеш, така ли? — Той се облегна назад и хвърли бърз поглед към Скарпета, която продължаваше да стои права до камината. — Тя няма да ни помогне, докторке. Тя не иска да го хванем.

— Не, не — изхлипа госпожа Полсън. — Аз… Аз просто не знам… Видях го, но нищо повече… Беше една вечер. Излязох на двора и се приближих до оградата. Исках да прибера Суити… Оттатък имаше един мъж…

— В двора зад неговата къща — уточни Марино. — Оттатък твоята ограда…

— Той беше оттатък оградата. Беше пъхнал ръка между дъските и галеше Суити. Аз му казах добър вечер… О, Господи! Това му казах… — Гласът й почти заглъхна: — Точно така… Той галеше Суити.

— И какво ти отвърна той? — все така спокойно попита Марино. — Изобщо каза ли нещо?

— Каза… — кимна тя и гласът й отново заглъхна. — Каза: „Харесвам Суити“…

— Откъде е знаел името на кученцето?

— Това каза… „Харесвам Суити“…

— Откъде е знаел, че името на кученцето е Суити? — повтори Марино.

Госпожа Полсън дишаше тежко, приковала очи в пода. Сълзите й почти спряха.

— Предполагам, че е видял сметката и на кученцето — подхвърли след кратка пауза Марино. — Не си го виждала оттогава, нали?

— Убил е Суити! — прошепна тя и преплете пръстите си. — И нея, и всичко!

— Какво си помисли онази вечер, когато си го видяла да гали Суити през оградата?

— Говореше тихо, знаете… Говореше бавно и отчетливо — нито приятелски, нито враждебно. Ох, не знам…

— А ти нищо не му каза, така ли?

Очите й останаха заковани в пода.

— Май му казах: „Здравейте, аз съм Сузи“… — отвърна. — После го попитах дали живее тук, а той каза, че е само на гости… Това беше всичко. Вдигнах Суити и тръгнах обратно към къщата. Като влизах през кухненската врата, зърнах Джили, която надничаше през прозореца. Втурна се да ме посрещне. Тя много обичаше кученцето… — Устните й видимо потрепнаха, а очите й останаха вперени в пода. — Щеше да е много разстроена…

— Бяха ли дръпнати пердетата в момента, в който Джили погледна навън? — попита Марино.

Госпожа Полсън сякаш се вцепени, замръзна. Ноктите й бяха забити дълбоко в дланите.

Марино стрелна Скарпета, която едва забележимо кимна с глава.

— Всичко е наред, госпожо Полсън — каза успокоително тя. — Опитайте малко да се отпуснете… Колко време преди смъртта на Джили стана тази случка с галенето на кучето през оградата?

Госпожа Полсън избърса очите си, но не отговори.

— Дни? Седмици? Месеци?

— Не знам защо пак се връщате тук — най-сетне вдигна поглед домакинята. — Помолих ви да не го правите…

— Заради Джили — отвърна Скарпета, опитвайки се да я върне към неприятните спомени. — Трябва да знаем всичко за мъжа, когото сте видяла през оградата — онзи, който е галил кучето…

— Не можете да се връщате просто ей така, след като съм ви казала да ме оставите на мира…

— Съжалявам, че не ме искате тук — тихо рече Скарпета, внимавайки да не променя позицията си до камината. — Може и да не вярвате, но аз се опитвам да ви помогна. Всички искаме да разберем какво се е случило с дъщеря ви. Със Суити също…