Патриша Корнуел - Хищник

Липсваше му всичко това. Беше му писнало да живее в изолация.

— Съжалявам — каза Реба. — Не съм искала да говоря непочтително за нея. Казах само, че някои от момчетата в управлението…

— Искам да арестуваш един човек — прекъсна я Марино, като погледна часовника си, защото нямаше нужда отново да чува онова, което му беше казала в „Хутърс“, нямаше нужда да се изправя пред факта, че част от вината беше негова.

По-голямата част.

Антидепресантът. Нямаше да мине много време, преди Реба да разбере. Проклетото лекарство го провали.

— След около половин час — продължи той. — Ако можеш да отложиш за малко ходенето до пералнята.

— Химическото, кретен такъв — поправи го тя с враждебност в гласа, която изобщо не звучеше убедително.

Тя все още го харесваше.

— Имам собствена пералня и сушилня — каза Реба. — Не живея във фургон.

Марино се опита да се свърже с Луси по мобилния, докато казваше на Реба:

— Имам една идея. Не знам дали ще стане, но си струва да опитаме.

Луси вдигна телефона и му каза, че в момента не може да говори.

— Важно е — рече Марино, като гледаше към Реба и си спомняше уикенда, който прекараха заедно в Кий Уест, когато той не беше на ефексор. — Дай ми само две минути.

Чу как Луси каза на някого, че се налага да говори по телефона и веднага се връща. Мъжки глас отвърна, че няма проблем. Марино чу стъпките на Луси. Погледна Реба и си спомни как се бяха напили с ром във фоайето на хотел „Холидей Ин“ и наблюдаваха залеза, а после останаха до късно през нощта в горещата вана, когато не беше на ефексор.

— Там ли си? — попита Луси.

— Възможно ли е да се осъществи тристранен конферентен разговор с два мобилни телефона, една наземна линия и само двама души? — попита той.

— Това някакъв тест за Менса ли е?

— Искам да направя така, че да изглежда сякаш говоря с теб от телефона в кабинета си, а всъщност да говоря с теб по мобилния. Ало? Чуваш ли ме?

— Да не искаш да кажеш, че някой подслушва разговорите ти чрез многоканален телефон, свързан към телефонната централа?

— Чрез шибания ми телефон на бюрото — каза той, като погледна Реба, която го наблюдаваше, и се опита да познае дали е впечатлена.

— Това имах предвид. Кой? — попита Луси.

— Смятам да разбера, но съм сигурен, че знам.

— Никой не може да направи това без администраторската парола. А само аз я имам.

— Мисля, че и още някой я има. Това би обяснило много неща. Възможно ли е да стане това, за което те попитах? — повтори той. — Да ти се обадя от телефона в кабинета, после да прехвърля разговора по мобилния, като оставя наземната линия отворена, така че да изглежда, че съм там и говоря, а аз да не съм там?

— Да, може да стане — отвърна Луси. — Но не веднага.

Доктор Селф натисна един мигащ бутон на телефона.

— Нашият следващ зрител, който чака на телефона от няколко минути и има много странен псевдоним. Бор? Извинете, че трябваше да чакате. Още ли сте с нас?

— Да, госпожо — чу се тих глас в студиото.

— В ефир сте — каза тя. — Бор? Защо не ни разкажете първо за своя псевдоним. Убедена съм, че ще е интересно за зрителите.

— Това ми е името.

Последва тишина, която доктор Селф веднага запълни. Не беше позволено мъртво време в ефир.

— Е, нека е Бор тогава. Вие ни се обадихте с една изумителна история. Занимавате се с озеленяване, нали? И сте били в един двор, където сте забелязали цитрусова мана…

— Не, не беше точно така.

Доктор Селф усети тръпка на раздразнение. Бор не следваше сценария. Когато й се беше обадил във вторник късно следобед, а тя се престори на друг човек, той ясно заяви, че е открил мана в двора на една старица в Холивуд, само на едно портокалово дърво, а сега всичките й дървета, както и тези на съседите й, трябвало да се унищожат. Каза също, че когато споменал за това на собственичката, тоест на въпросната старица, тя заплашила да се самоубие, ако Бор съобщи за болестта в Министерството на земеделието. Заплашила да се застреля с пушката на покойния си съпруг.

Съпругът на старицата засадил дърветата, когато двамата се оженили. Той починал и сега те били единственото, което й останало, единственото живо нещо около нея. Да се унищожат дърветата й било все едно да се заличи една скъпоценна част от миналото й, която никой нямал право да докосва.

— Изкореняването на дърветата ще принуди жената най-сетне да приеме своята загуба — започна да обяснява доктор Селф на зрителите. — А като го направи, няма да й остане за какво да живее. Ще поиска да умре. Това е доста трудна дилема, нали, Бор? Да се правиш на Бог — каза тя на микрофона.