Тери Пратчет - Вещици в чужбина

Смърт учтиво поклати глава. От негова гледна точка хората получаваха това, което им дадеш.

— Като например в Генуа — започна Дезидерата.

Смърт погледна остро.

— ГЕНУА?

— Знаеш ли я? Е, разбира се, че знаеш.

— АЗ ЗНАМ ВСИЧКО.

Изражението на Дезидерата омекна. Нейните вътрешни очи блуждаеха някъде.

— Бяхме двете. Кръстниците винаги са две, ти знаеш. Аз и лейди Лилит. Има голяма сила в кръстничеството. То е като да си част от историята. Както и да е, момичето се роди извънбрачно, но в това няма нищо лошо. Не че те не можеха да се оженят, просто никога не стигнаха до това… И Лилит й пожела красота, власт и да се омъжи за принц. Ха! И оттогава работи по въпроса. Какво можех аз да направя? Не се спори с такива пожелания. Лилит знае силата на една история. Аз направих всичко възможно, но у Лилит бе властта. Сега чувам, че тя управлява града. Променя цяла една държава само и само да се изпълни приказката! А сега е прекалено късно. За мен. Тъй че предавам отговорността. Така става с кръстничеството. Никой дори не иска да бъде фея-кръстница. С изключение на Лилит, разбира се. Това й е като муха в главата. Изпращам друг. Може би доста закъснях.

Дезидерата бе блага душа. Феите-кръстници вникват в човешката природа много задълбочено, което води до това, че добрите стават благи, а злите — властни. Дезидерата не бе от хората, които говорят силни думи, но когато тя кажеше за някого, че има „муха в главата“, със сигурност означаваше, че въпросният някой е на няколко мили отвъд хоризонта на лудостта и състоянието му се влошава.

Тя наля чай и продължи:

— Това му е лошото на второто зрение. Виждаш какво става, но не знаеш какво значи. Аз видях бъдещето. Има някаква каляска, която е направена от тиква. А това е невъзможно. Има мишки, които са превърнати в кочияши. А това не е много за вярване. А има и един часовник, дето бие полунощ, и някаква си стъклена пантофка. И всичко това ще се случи. Защото историите си действат така. И тогава си помислих: познавам някои хора, дето карат историите да се случват по техния начин.

Тя въздъхна отново.

— Ще ми се аз да отидех в Генуа. Щях да понеса жегата. А идва и Тлъстия вторник. Преди винаги ходех в Генуа за Тлъстия вторник.

Настъпи очаквателно мълчание.

Тогава Смърт каза:

— НАЛИ НЕ МЕ МОЛИШ ДА ТИ ИЗПЪЛНЯ ЖЕЛАНИЕ?

— Ха! Никой не изпълнява желанията на фея-кръстница. — Дезидерата отново се вглъби, говорейки на себе си: — Знаеш ли, аз трябваше да ги накарам да отидат в Генуа. Трябваше, защото ги видях там. И трите. А това не е лесно с хора като тях. Наложи се да използвам главознание. Да ги накарам сами да се отправят за там. Ако кажеш на Есме Вихронрав да отиде някъде, тя няма да го направи от инат. Кажи й да не ходи и тя ще отърчи, ако ще и по счупени стъкла. Това е то да си Вихронрав. Не знаят как да губят. — Изглежда нещо й се стори забавно. — Но една от тях ще се научи.

Смърт не каза нищо. От негова гледна точка да губиш бе нещо, което всеки научава, си помисли Дезидерата.

Тя си допи чая. После стана, с известна церемониалност си сложи островърхата шапка и закуцука към задната врата.

Недалеч от къщата, под дърветата, имаше дълбока яма, някой предвидливо бе спуснал малка стълба до дъното й. Тя слезе по нея и с известно затруднение я избута нагоре върху листата. После легна. Всичко беше точно.

— Тролът господин Кремъчко долу при мелницата прави много хубави ковчези, ако нямаш нищо против боровия материал.

— НЕПРЕМЕННО ЩЕ ГО ИМАМ ПРЕДВИД.

— Накарах Хъркър Бракониера да изкопае дупката и на връщане ще дойде пак да я затрупа. Надявам се да е прилично. Вземи го, маестро.

— КАКВО? О-О, ОБРАЗНО КАЗАНО.

Той вдигна косата.

Дезидерата Куха умря.

— Е — каза тя, — това беше лесно. И сега какво?

А това е Генуа. Магическото кралство. Диамантеният град. Щастливата страна.

В центъра на града между две огледала стоеше една жена и наблюдаваше как нейното отражение стига чак до безкрайността.

Самите огледала бяха поставени на най-високата дворцова кула в центъра на огледален осмоъгълник под открито небе. Всъщност имаше толкова много отражения, че беше извънредно трудно да се определи кое е образът и кое — действителната личност.

Името й бе лейди Лилит дьо Буен-Дух, при все че по време на дългия си и изпълнен със събития живот бе ползвала много други имена. А това бе нещо, което човек отрано научава, откри тя. Ако искаш да стигнеш донякъде в този свят — а тя беше решила още в самото начало, че иска да стигне докъдето изобщо е възможно, — трябва да носиш имената си с лекота и да взимаш властта отвсякъде, където има такава. Тя бе погребала трима съпрузи — поне двама от тях посмъртно.