Тери Пратчет - Истината

— Ето го и пирона, а някои листчета дори не са почернели!

— Какви неочаквани съкровища ни поднася животът! — отбеляза Добровръх. — Госпожице, май е по-добре вие да не газите из жаравата!

Захариса подбираше къде да стъпи в димящите развалини.

— Тук работя — възрази тя. — Ще успеете ли да поправите пресата?

— Не! Край с тази преса! Вече е старо желязо! Нямаме нито преса, нито набор, нито нищо! Вие двамата не ме ли чувате?

— Ами добре, значи трябва да се сдобием с друга преса — невъзмутимо сподели извода си Захариса.

— Дори ако е втора употреба, ще ни искат хиляда долара! — разгорещи се джуджето. — Дотук бяхме. Нищичко не ни остана!

— Имам малко спестявания. — Момичето избута отломките от плота на бюрото си. — Вероятно ще стигнат за някоя малка ръчна преса, за да започнем.

— Вече съм натрупал дългове — подхвана и Уилям, — но навярно ще успея да затъна с още няколкостотин долара.

— Според теб ще можем ли да си вършим работата тук, ако опънем платнище вместо покрив, или трябва да се преместим?

— Не искам да се местя. За няколко дни ще оправим всичко тук.

Джуджето сви пръстите си като фуния и кресна:

— Ехо-о-о! Обажда се здравият разум. Нямаме пари.

— Само че тук няма много място да се разгърнем — скептично се огледа Захариса.

— Накъде ще се разгръщаме?

— Към списанията. — Суграшицата се оплиташе в косата на момичето. Джуджетата се пръснаха наоколо в безнадежден опит да намерят нещо ценно. — Да, знам, че вестникът е особено важен, но пресата бездейства често. Освен това… убедена съм, че има пазар за нещо като… ами списание за дами…

— Пресата бездействала… — изсумтя Добровръх. — И занапред ще е все така.

— И какво ще има в списанието? — попита Уилям, без изобщо да слуша джуджето.

— О… Например мода. Снимки на жени с нови дрехи. Плетива. Такива неща. Само не ми казвай, че е прекалено скучно. Ще се купува.

— Дрехи? Плетива?

— Хората се интересуват и от това.

— Идеята не ми допада много — призна Уилям. — Остава да кажеш, че може би ще издаваме и списание само за мъже.

— Защо не? Ти какво би поместил в такова списание?

— О, не знам. Разни материали за питиета. И снимки на жени, които не носят… Както и да е. Бихме имали нужда от още хора, които да пишат за списанията.

— Извинете… — обади се Добровръх.

— Мнозина ще се справят добре с писането за такива издания — заяви Захариса. — Ако беше толкова трудно, и ние нямаше нищо да постигнем.

— Е, права си.

— И друго списание би се продавало успешно… — продължи момичето.

Зад нея се срути част от пресата.

— Ей, ей! Знам, че си отварям и затварям устата — настояваше джуджето. — Но дали издавам някакви звуци?

— Котки — изтърси Захариса. — Много хора обичат котките. Снимки на котки. Истории за котки. Обмислих го. Може да се нарича… „Всичко за котките“.

— И ще го издаваме заедно с „Всичко за жените“ и „Всичко за мъжете“? И „Всичко за плетенето“? И „Всичко за кекса“?

— Чудех се дали заглавието да не е „Домашен компаньон за дами“, но и твоето предложение звучи добре, признавам. Трябва да чуеш още нещо. В града има много джуджета. Бихме могли да издаваме списание за тях. Тоест… Какво носи модерното джудже през този сезон?

— Плетена ризница и кожа — озадачено отвърна Добровръх. — Но какво говориш?! През всички сезони пак си е плетена ризница и кожа!

Захариса остана глуха за думите на джуджето. Добровръх осъзна, че тези двамата са в някакъв свой свят, който никъде не се допираше до истинския.

— Струва ми се обаче, че малко ще захабим думите от употреба — спомена Уилям.

— Защо? Те никога не свършват. — Захариса лекичко го потупа по бузата. — Мислиш си, че написаната дума трае вечно ли? Не е така. Цялото това вестникарство е… думи, които траят ден. Или седмица.

— И после ги захвърлят — добави Уилям.

— Може би някои остават. В главите на хората.

— Да, но хартията накрая стига до другия край… — многозначително подсказа Уилям.

— Ти какво очакваше? Не са книги, а… думи, които идват и си отиват. Хайде, съвземи се малко.

— Имаме проблем.

— Какъв?

— Не ни стигат парите за нова преса. Бараката изгоря. Изхвърчахме от бизнеса. Свършено е с нас. Е, проумя ли?

Тя сведе поглед.

— Да — потвърди послушно. — Надявах се ти още да не си разбрал.

— А бяхме толкова близо… На крачка. — Извади бележника си от джоба. — С това щяхме да се развихрим. Изрових почти цялата история. А вече мога само да го дам на Ваймс…