Тери Пратчет - Истината

Смърт дълго гледаше сянката на господин Лале.

— ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО?

— Ами да.

— НЕ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ МОЖЕ ДА Е ИМАЛО ОЩЕ НЕЩО, КОЕТО СИ ПРОПУСНАЛ?

… воят на вятъра, миризмата на маслените светилници, свежият остър дъх на снега, навяван под вратите…

— Е… И да се покая за всичко… — изломоти той.

Бе се залутал в свят от мрак, а си нямаше картоф…

… свещници… Бяха златни, изковани преди столетия… Винаги имаха за ядене само картофи, изровени дори изпод високите преспи, но свещниците бяха златни… И една старица му прошушна: „Всичко ще е наред, щом си носиш картофа…“

— НЕ СА ЛИ ТИ СПОМЕНАВАЛИ КАКЪВТО И ДА БИЛО БОГ?

— Не…

— ПРОКЛЯТИЕ. КАК БИХ ИСКАЛ ДА НЕ СТОВАРВАТ НА МЕН ТАКИВА СЛУЧАИ — въздъхна Смърт. — ТИ ВЯРВАШ, НО ИЗОБЩО, А НЕ В НЕЩО ОПРЕДЕЛЕНО.

Господин Лале стоеше с наведена глава. Още спомени пълнеха главата му като струйка кръв под затворена врата. А някой вече натискаше дръжката и резето не държеше…

Смърт му кимна.

— Е, КАКТО ВИЖДАМ, ПОНЕ СИ НОСИШ КАРТОФА.

Ръката на господин Лале се стрелна към шията му. На връвчицата висеше нещо съсухрено и твърдо. И мъждукаше призрачно.

— Ама аз си мислех, че той го взе! — изпъшка, озарен от нова надежда.

— А, НЕ СЕ ЗНАЕ КОГА ЩЕ ТИ ПОПАДНЕ НЯКОЙ КАРТОФ ПОДРЪКА.

— Значи всичко ще е наред?

— ТИ КАК МИСЛИШ?

Господин Лале преглътна тежко. Тук лъжите не оцеляваха дълго. А под вратата се просмукваха по-скорошни спомени, кървави и жадуващи възмездие.

— Май имам нужда не само от картоф.

— ВСЪЩНОСТ ТИ ПОКАЙВАШ ЛИ СЕ ЗА ВСИЧКО?

Оживяха места в мозъка на господин Лале, които бе изоставил отдавна или никога не бе използвал.

— Че как да знам?… — смънка той.

Смърт замахна. Покрай дъгата, очертана от костеливите му пръсти, се появи редица от пясъчни часовници.

— КАКТО НАУЧИХ, ГОСПОДИН ЛАЛЕ, ТИ СИ ЦЕНИТЕЛ. АЗ СЪЩО, ПО СВОЙ СКРОМЕН НАЧИН.

Смърт избра един часовник и го взе. Около стъклото се появиха ярки, но безтелесни образи.

— Какво е туй? — не разбра Лале.

— ЖИВОТ, ГОСПОДИН ЛАЛЕ. ПРОСТО ЖИВОТ. ОЧЕВИДНО НЕ ВСЕКИ ОТ ТЯХ Е ШЕДЬОВЪР, ЧЕСТО СА ТВЪРДЕ НАИВНИ В ЧУВСТВАТА И ПОСТЪПКИТЕ СИ, НО ВЪПРЕКИ ТОВА СА ПЪЛНИ С ИНТЕРЕСНИ ИЗНЕНАДИ. ВСЕКИ ПО СВОЕМУ Е ТВОРБА НА ГЕНИЙ. И СА ПОДХОДЯЩИ ЗА… ОПРЕДЕЛЕНА КОЛЕКЦИЯ. — Смърт взе следващия пясъчен часовник, а Лале се чудеше къде да избяга. — ЗАЩОТО АКО ТРЯБВА ДА ОПИША НАКРАТКО ТЕЗИ ЖИВОТИ, ГОСПОДИН ЛАЛЕ, НАЙ-УМЕСТНАТА ДУМА Е „СЪКРАТЕНИ“. — Смърт избра друг часовник. — АХА… НУГА ВЕЛСКИ. НЕ ГО ПОМНИШ, РАЗБИРА СЕ. ТОЙ БЕШЕ ОБИКНОВЕН ЧОВЕК, КОЙТО ВЛЕЗЕ В ОБИКНОВЕНАТА СИ КЪЩУРКА В НАЙ-НЕПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ. А ТИ СИ ТВЪРДЕ ЗАЕТ И НЕ МОЖЕШ ДА ПОМНИШ ВСЕКИГО. ЗАБЕЛЕЖИ ТОЗИ УМ — БЛЕСТЯЩ, В ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА БИ ПРОМЕНИЛ СВЕТА. САМО ЧЕ СЕ Е РОДИЛ В ТАКОВА ВРЕМЕ И МЯСТО, ЧЕ ЦЕЛИЯТ МУ ЖИВОТ Е БИЛ БЕЗНАДЕЖДНА ВСЕКИДНЕВНА МЪКА. И ВСЕ ПАК ЧАК ДО ДЕНЯ, В КОЙТО ТЕ СВАРИ ДА КРАДЕШ КОЗАТА МУ, ТОЙ СЕ СТАРАЕШЕ ДА…

Господин Лале вдигна треперещата си ръка, за да го прекъсне.

— Значи сега целият живот ще мине пред очите ми, тъй ли?

— НЕ, ТОВА ВЕЧЕ ТИ СЕ СЛУЧИ.

— Кога?…

— ОТКАКТО СЕ РОДИ, ДОКАТО УМРЯ. НЕ, СЕГА… ГОСПОДИН ЛАЛЕ, ПРЕДСТОИ ТИ ДА ВИДИШ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДРУГИ ХОРА…

Преди големите да дотичат, всичко свърши. Пожарът беше буен, но кратък. И угасна, защото нямаше какво повече да гори. Неизменната тълпа се разпръсна до следващия пожар с мнението, че този не заслужава кой знае каква оценка, защото никой не загина.

Стените стърчаха на мястото си. Половината тенекии от покрива бяха изпопадали. Суграшицата съскаше по нажежените камъни около Уилям, който предпазливо оглеждаше останките.

Пресата се виждаше в светлината на догарящите пламъчета. Ледените парченца цвърчаха по нея.

— Може ли да се поправи? — подхвърли през рамо на Добровръх.

— Безнадеждно е. Рамката може и да послужи за нещо. Ще съберем каквото е останало.

— Виж, много съжалявам…

— Вината не е твоя. — Джуджето подритна димяща кутия. — Но положението си има и добрата страна… Още дължим доста пари на Хари Краля.

— Не ми напомняй…

— Няма нужда. Той ще напомни и на двама ни.

Уилям уви куртката около ръката си и избута парче от покрива.

— Бюрата са здрави!

— При пожар има и нелепи случки — унило му рече Добровръх. — Пък и както беше паднало тенекето, опазило ги е от огъня.

— Исках да кажа, че са обгорели, но може да се работи на тях!

— О, чудесно, значи сме си вързали гащите — по-мрачно отвърна джуджето. — За кога искаш следващия брой?