Тери Пратчет - Пощоряване

— Нещо не Ви разбирам — каза Олян. — А сега, ако сте…

— Пак вземате на подбив щраксаджиите, нали? — поясни журналистката.

— А, това трябва да е някакъв журналистически термин — отвърна Олян. — Аз никога не съм притежавал подбив, а дори и да имах, откъде да знам как да взема някого на него. А сега, моля да ме извините, имам да доставям поща, а трябва да потегля преди Борис да е изял някого. Пак.

— Може ли да Ви задам един последен въпрос? Ще бъде ли душата Ви неправедно ощетена, ако Ото Ви снима как потегляте?

— Предполагам, че няма как да Ви спра, стига лицето ми да не е много отчетливо. — Олян стъпи на събраните на стъпенка глинени длани на г-н Помпа. — Жрецът, знаете ли, много държи на това.

— Да, очаквах, че „жрецът“ ще държи — г-ца Крипслок се погрижи кавичките да зазвънтят от ирония. — Да не говорим, че видът на това създание предполага, че това може и да е последният ни шанс. Той изглежда като смърт на четири крака, г-н Ментелик.

Тълпата се смълча, докато Олян възсядаше коня. Борис само леко поизмести теглото си.

„Да погледнем на това под ето такъв ъгъл“ — каза си наум Олян. — „Какво имаш за губене? Живота ли? Вече си обесен. Караш я на ангелско време. И адски впечатляваш всичко живо. Защо ти купуват марките? Защото им правиш шоу…“

— Само кажете, шефе — обади се един от хората на Хобсън, потейки се на края на едно от въжетата. — Пуснем ли го, изчезваме от тук!

— Чакайте малко… — спря ги Олян.

Беше зърнал зад тълпата една фигура. Облечена беше в прилепваща сива рокля и, докато я гледаше, пусна към небето нервозно обраче дим, изгледа го и сви рамене.

— Ще вечеряме ли днес, г-це Миличкова? — извика той.

Хората заобръщаха глави. Разнесоха се вълни от смях и няколко окуражителни подвиквания. За момент тя му метна един поглед, който би трябвало да очертае сянката му върху димящите останки на отсрещната стена, след което рязко кимна.

Кой знае, може пък отдолу да има праскови…

— Пускайте го, момчета! — викна Олян, а на сърцето му му порастнаха криле.

Мъжете отскочиха. За миг светът притихна, след което Борис направо от кротост избухна в бесен танц на задни крака, барабанейки със задните си копита по паважа и порейки въздуха с предните.

— Забелешително! Задръш така!

Светът потъна в бяла светлина. Борис пощуря.

Глава Седма А 54 54 Широкият път — тази Анкх-Морпоркска улица на английски си се казва направо Broadway, но нали всяко съвпадение е случайно и непреднамерено. — Бел.пр.

Бърза поща

Хобсън беше пробвал Борис като състезателен кон, в което той щеше да бъде много добър, ако не беше несломимият му навик да се нахвърля срещу коня до него точно преди старта, или пък да прескача парапетите при първия завой. Олян хвана шапката с едната си ръка, напъха краката си в опаса и увисна на поводите, докато целия Широк Път мина покрай него наведнъж, хора и каруци се размазаха на петна, а очните му ябълки се притиснаха в черепа му.

Напряко на улицата имаше някаква кола, но Борис нямаше управление. Мощните му мускули се издуха и за един продължителен, бавен, тих момент, той се зарея над каруцата. Копитата му се хлъзнаха по паветата отсреща сред вихър от искри, когато той най-сетне се приземи, но той бързо се окопити и ускори .

Обичайната тълпа край Попосочната Порта се пръсна и ето че пред тях се ширнаха и изпълниха хоризонта равнините. Които сториха нещо на болния конски мозък на Борис. Всичкото това пространство, чистичко и равничко, само тук-таме с малко на брой лесно прескочими препятствия като например дървета… Той намери още мускулни сили и пак ускори, а храсти, дървета и каруци полетяха насреща му.

Олян проклинаше перченето си, заради което накара хората да свалят седлото. Всички части на тялото му задружно го мразеха. Е, в интерес на истината Борис, като се вдигнеше ананасът, не беше чак толкова лош за яздене. Копитата му отбиваха стегнат ритъм — естествен равномерен раван 55 55 Още в „Цветът на магията“ става ясно, защо на Диска не бива да се споменава числото между 7 и 9. На тези тези, които не могат да си представят защо пък да не може, ще кажем само, че за тях самите ще е по-добре, ако изобщо не си го представят. — Бел.пр. , а горящите му очи се бяха впили в синевата. Омразата му към всичко живо и неживо за момент беше заместена от чистата наслада от пространството. Хобсън беше прав, този кон не можеше да го отклониш от курса му и с ковашки чук, но поне беше насочен в правилната посока, а именно надалеч от конюшнята му. Желанието на Борис не беше да прекарва цели дни в избиване на тухли от стената, докато чака поредния наперен идиот, когото да хвърли. Желанието му беше да схруска хоризонта. Той искаше да препуска.