Тери Пратчет - Пощоряване

— Ш’го срещна и ш’го пр’одолея, заповядайте моля! — провикна се бодро Олян. Тоя будала го беше нарекъл Началник Пощите! Беше сработило! Гледай да звучиш, сякаш водиш парада и те ще почнат да ти вярват! А и това „ш’го пр’одолея“ беше добър допълнителен щрих.

— Заповядваме! О да, заповядваме! — изрекоха в хор пощаджиите в робите.

Грош, брадясала сянка в мрака, взе ръката на Олян и за негова изненада я стисна:

— Прощавайте за туй, г-н Ментелик. Туй хич не го очаквах, хич. Те шмекеруват. Но всичко ш’се оправи. Мож’те д’ разчитате на Старши Пощальон Грош, сър.

Той си прибра ръката и Олян усети в дланта си нещо малко и студено. Сви юмрук около него. Значи хич не го очаквал, а?

— Горе главата, г-н Началник Пощите — каза Почитаемият Първомайстор. — Изпитанието е просто. Всичко, което Вие има да сторите, е да стоите тук, изправен, за една минута време, ясно ли е? Айде беж, м’чета!

Зашумоляха роби, затрополяха крака и се затръшна една далечна врата. Олян беше оставен сам в смълчания, омирисан от гълъбите мрак.

Какво ли още изпитание можеше да има? Той се опита да си припомни всичко написано на фасадата. Тролове? Дракони? Зелени зъбати неща?

Разтвори ръката си да види какво ли му е оставил Грош. Беше нещо досущ като свирка.

Някъде в тъмнината се отвори врата и пак се затвори. И се чуха целенасочено движещи се лапи.

Кучета.

Олян се обърна, побягна през залата към пиедестала на някогашната статуя и се метна върху му. Нямаше да представлява особен проблем за едри кучета, но поне щеше да докара главите им на височина като за ритане.

И тогава едно от кучетата лавна и на лицето на Олян изгря усмивка. Само веднъж да го чуеш този лай, не ще го сбъркаш с друго. Не беше особено настървен, защото го издаваше уста, способна да схруска череп. Можеш ли да сториш това, не ти трябва допълнителна самореклама. То си се разчуваше. Ама че… ирония. Да вземат наистина да докопат ментеликцери!

Олян изчака да зърне очите им в мъждукащата светлина на фенерите преди да им изкомандва:

— Schlat!

Кучетата спряха и го зяпнаха. Определено си мислеха, че нещо не е съвсем наред. Той въздъхна и се смъкна от постамента.

— Вижте — заобяснява той, натискайки надолу задниците на кучетата. — Факт, известен на всекиго е, че женски ментеликцери никога не са били изнасяни от страната. Така цената се поддържа висока… Schlat казах!… и всяко куче от кутре е обучено на ментеликски команди! Това е то майката родина, момчета! Schlat!

Кучетата послушно седнаха.

— Добри кучета — похвали ги Олян. Вярно си беше това дето казваха хора като дядо му: че веднъж престанеш ли да се стряскаш от способността им да отхапят цял крак наведнъж, те бяха много сладки животинчета. Той събра дланите си на рупор и извика:

— Господа-а? Вече е безопасно да дойдете!

Пощальоните непременно щяха да слухтят. Щяха да очакват ръмжене и писъци. Далечната врата се отвори.

— Я елате насам — подкани ги Олян.

Кучетата се обърнаха да изгледат скупчилите се пощальони. И заръмжаха, тихо, продължително, непрекъснато.

Сега той можеше да види ясно тайнствения Орден. Естествено всички бяха с роби, защото таен орден без роби не може. Сега бяха отметнали качулките и всеки мъж 36 36 В по-гористи райони, с не толкова застъпено зелепроизводство, това разбира се щяха да бъдат гори тилилейски. — Бел.авт. беше с фуражка със закрепен на нея птичи скелет.

— Ами, сър, знаехме си, че Контроливър ще Ви пробута кучкарската свирка… — обади се единият, хвърляйки нервни погледи към кучетата.

— Това ли? — разтвори ръката си Олян. — Откъде накъде ще я използвам. Тя само ги дразни.

Пощаджиите се бяха втренчили в седящите кучета.

— Но Вие ги накарахте да седнат… — започна един от тях.

— Мога да ги накарам да направят и други неща — вметна невъзмутимо Олян. — Само една дума и готово.

— Ъ… отвън има няколко момчета с нашийници, ако нямате нищо против, сър — рече Грош, докато Орденът отстъпваше. — Ние имаме нанаследедствена непоносимост към кучета. Който е пощальон ш’ разбере.

— Уверявам ви, че контролът, упражняван от гласа ми над тях в този момент, е по-здрав от стомана — заяви Олян. Вероятно това бяха врели-некипели, но пък бяха страхотни врели-некипели.

Ръмженето на едно от кучетата достигна до ръба, след който то а-а ще се превърне в зъбата ракета.

— Vodit! — извика Олян. — Съжалявам за това, господа — добави той. — Струва ми се, че се дразнят от вас. Надушват страха, както вероятно знаете.