Реймънд Фийст - Сребротрън

И веднага се засмя на тази своя съвсем ненужна реплика. И тя се засмя. И на Арута му стана някак леко от това, че държи в ръцете си тази млада жена, че вдъхва аромата на рижата й коса, сплетена по някакъв сложен начин според последната дворцова мода. Омая изпълни душата му от това, че отново е с нея.

Без да пуска ръката му, тя промълви.

— Толкова дълго те нямаше. Уж щеше да е само за месец. После още един, и още… Нямаше те повече от половин година. Не можах да се насиля да сляза на пристана. Знаех си, че като те видя, ще се разплача. — Бузите и бяха влажни от сълзите. Тя се усмихна и ги изтри.

Арута стисна ръката й.

— Луам непрекъснато се сещаше за нови и нови благородници, които трябваше да посетим. Нали разбираш, кралски задължения — провлече той с тъжна насмешка.

Откакто се бе запознал е Анита, Арута така и не можеше да изрече чувствата си пред момичето. Силно увлечен по нея от самото начало, след бягството им от Крондор той непрекъснато се бореше да потисне бушуващата страст. Анита го притегляше, и в същото време той виждаше в нея почти дете, на което тепърва предстои да стигне пълнолетие. А като балсам за душевните му рани беше близостта й, като никой друг тя умееше да долавя настроението му, да усеща как да смекчи тревогите му и да го измъкне от мрачния размисъл. И той беше обикнал мекия й нрав.

Мълчал беше с нея чак до вечерта преди да се наложи да отпътува е Луам. Излезли бяха да се поразходят по същите алеи и си говориха чак до късно през нощта, и макар да не си казаха нищо съществено, Арута бе останал с чувството, че са стигнали до някакво разбирателство. Но лековатият, а понякога и официален тон на писмата й го беше притеснил, изпълнил го беше с боязън, че в онази нощ я е разбрал погрешно. И ето че сега се взираше в лицето й уверен, че не се е заблудил. Каза й без предисловия:

— Откакто заминахме, почти нищо не съм правил, освен да мисля за теб.

Видя сълзите, бликнали отново от очите й, и тя отвърна:

— И аз, Арута.

— Обичам те, Анита. Бих искал винаги да си до мен. Би ли се съгласила да се омъжиш за мен?

Тя стисна ръката му и промълви „Да!“, а после го прегърна отново. Умът на Арута се замая от радост. Той я притисна до гърдите си и прошепна:

— Ти си радостта ми. Сърцето ми.

Дълго останаха така — принцът и крехката принцеса, едва стигаща до брадичката му. Шепнеха си тихо и всичко друго наоколо сякаш престана да има значение, всичко освен близостта им. А после нечие притеснено покашляне ги измъкна от унеса. Обърнаха се и видяха един от кралските гвардейци, застанал на входа на парка. Той каза:

— Ваши височества, Негово величество идва насам. След няколко минути ще бъде в Тронната зала.

— Трябва да тръгваме — каза Арута.

Той предложи ръка на Анита и я поведе покрай гвардееца, който закрачи зад тях. Ако се бяха озърнали през рамо, щяха да видят как стражът се мъчи да скрие широката си усмивка.

Арута стисна за последно ръката на Анита и зае мястото си до вратата, докато Луам влизаше в огромната тронна зала. Когато кралят се доближи до подиума, на който стоеше тронът му, придворните се сведоха в поклон, а дворцовият церемониалмайстор удари три пъти по пода с обкования си с желязо жезъл. Един херолд извика:

— Чуйте всички! Чуйте всички! Нека се разнесе вестта: Луам, първи с това име и по милостта на боговете законен владетел, се завърна при нас и сяда на трона си. Да живее кралят!

— Да живее кралят! — отзоваха се хорово събралите се в залата. Церемониалмайсторът отново удари по пода и херолдът извика името на Арута. Арута влезе в залата, с Карлайн и Анита зад него, а след тях и Мартин, както изискваше протоколът. Появата на всеки от тях бе огласена поред. Когато всички се подредиха до Луам, той махна с ръка на Арута.

Арута пристъпи до него и се наведе.

— Попита ли я? — прошепна кралят.

— Какво да я попитам? — с крива усмивка отвърна Арута.

Луам се ухили.

— Дали ще се ожени за теб, тъпак такъв. Разбира се, че си я питал, и ако се съди по идиотската ти усмивка, тя е казала „да“ — прошепна той. — Иди си на мястото, а аз след малко ще го обявя. — Арута се върна до Анита, а Луам даде знак на херцог Калдрик да се приближи и каза:

— Много сме изморени от пътя. Ще ви бъдем много благодарни, ако работният ден свърши по-скоро.

— Има два въпроса, които смятам, че заслужават вниманието на ваше величество днес. Сметките могат да изчакат.

Луам даде знак на Калдрик да продължи.

— Първо — от пограничните барони и от херцог Вандрос Ябонски получихме донесения за необичайно раздвижване на таласъми в Западните владения.