Реймънд Фийст - Сребротрън

Мартин само се усмихна. Арута продължаваше да се озърта за Анита.

Лорд Калдрик, херцогът на Риланон, първи съветник на Негово величество и брат на дядото на Луам по майчина линия, се ухили широко, когато силната кралска десница разтърси отривисто ръката му.

— Е, дядо, как е кралството ни?

— Добре е, кралю мой. След като най-сетне се върнахте.

Арута посърна още повече и Карлайн го скастри:

— О, я се стегни, Арута. Тя е в Източния парк и те чака.

Арута я целуна по бузата, забърза се покрай подсмихващия се Мартин и профуча край Луам, като подвикна:

— С позволението на ваше величество.

Изненадата на лицето на Луам бързо се замени с веселие, докато Калдрик и останалите придворни останаха зяпнали от странното поведение на крондорския принц. Луам се наведе към ухото на Калдрик и прошепна:

— Анита.

Сбръчканото лице на Калдрик грейна в лъчезарна усмивка и той се изкиска разбиращо.

— Значи скоро пак ще заминавате. Тоя път за Крондор и венчавката на брат ви?

— Бихме предпочели да се позадържим тук, но традицията налага принцът да сключи брак в своя град, а пред традицията сме длъжни да се прекланяме. Но едва ли ще е по-рано от няколко седмици. Тези неща искат време, а междувременно и кралството трябва да се управлява, макар че, както виждаме, си се справил добре и без нас.

— Може би, ваше величество, но след като кралят вече си е в Риланон, много неща, чието решаване беше отложено през тази година, ще бъдат предоставени за вашата преценка. Петициите и другите неща, които ви бяха препратени по време на пътуването, са само една десета от това, което ви чака.

Луам простена шеговито.

— Май ще трябва да наредим на капитана отново да опъва платната.

Калдрик се усмихна.

— Хайде, ваше величество. Градът иска да види краля си.

По стихналите алеи на Източния парк тихо крачеше самотна фигура. Рано беше все още, докато разцъфтят добре поддържаните лехи. Някои по-сърцати стръкчета излагаха на показ плаха пролетна зеленина, а и подкастрените живи плетове бяха вечнозелени, но като цяло паркът все още представляваше по-скоро повяхнал символ на зимата, отколкото свежо обещание за пролетта, която щеше да се развихри едва след няколко седмици.

Погледът на Анита се зарея над ширналия се долу Риланон. Палатът се издигаше на най-високия хълм в центъра на града, заеман някога от яка каменна цитадела, която все още служеше за негово ядро. Седем високи сводести моста прехвърляха лъкатушещата в подножието на хълма река. Следобедният вятър беше мразовит и Анита придърпа тънкия копринен шал на раменете си.

Тя се усмихна неволно, потънала в спомени. Зелените и очи леко се премрежиха при мисълта за покойния й баща, принц Ерланд, и за всичко, което се бе случило през последната година и нещо: как Ги дьо Батира бе пристигнал в Крондор и се беше опитал да я принуди да сключи с него дворцов брак и как Арута се бе появил в Крондор инкогнито. Крили се бяха заедно под закрилата на „Шегаджиите“ — крадците на Крондор — повече от месец, докато успеят да се измъкнат от града. В края на Войната на разлома тя бе отпътувала за Риланон, за да присъства на коронясването на Луам. Междувременно се беше влюбила до уши в по-младия брат на краля… и ето че сега Арута се завръщаше в Риланон.

Стъпките на ботуши по каменната настилка я накараха да се обърне. Очакваше да види някой слуга или страж, дошъл да я уведоми за пристигането на краля в залива, но към нея се приближаваше уморен мъж във фино, но омачкаяо пътно облекло. Тъмнокафявата му коса беше разрошена от вятъра и тъмни кръгове обкръжаваха хлътналите му очи. Изпитото му лице, толкова скъпо на сърцето й, се беше навъсило както винаги, когато Арута обмисляше нещо много сериозно. Докато се приближаваше към нея, тя за кой ли път се възхити на гъвкавата му, почти котешка стъпка. А когато се озова пред нея и й се усмихна — плахо, срамежливо дори — неспособна да си наложи приучената от толкова години дворцово възпитание сдържаност, Анита усети сълзите, стичащи се по бузите й.

— Арута…

Останаха дълго притиснати един в друг, без нищо да могат да си кажат. После той бавно наклони главата й назад и я целуна. Без думи й изрече цялата си обич и копнеж и тя пак без думи му отвърна. Погледът му се гмурна в очите й, зелени като морето, погали осеяното с малки лунички носле, толкова прелестно несъвършенство на иначе съвършената белота на кожата й. Усмихна се уморено и въздъхна:

— Върнах се.