Получиха над три метра широка и почти два метра дебела ледена покривка. Изпразнената вътрешна камера бе покрита с пластове. Първо, титанова заготовка. После пласт чист бензин. След това идваше тънкия пластмасов разделителен кръг, после ценния му Т.А.М. — бензинов експлозив, после слой от изрезки от кожата на Селището, после решетки и клеми. Приличаше на торта за рожден ден. Време беше да запали свещта и да сбъдне желанието си.
Лео се обърна и направи знак на четириръките си помагачи да застанат зад предпазната бариера от един от изоставените Селищни модули, който се носеше наблизо. Той видя, че едно четириръко се издига от профил D-620 на Селището. Лео изчака, за да даде на нея или него време да застане зад заслона. Със сигурност не носеше съобщение, нали си имаше комуникатор за това…
— Здрасти, Лео. — Той ясно дочу гласа на Тони по комуникатора на костюма си. — Съжалявам, че за’ъснях. О’тави ’и неш’о за мен?
— Тони!
Не беше лесно да прегърнеш някого през костюма, но Лео направи всичко възможно:
— Хей, хей, идваш точно навреме за най-хубавата част, момче! Преди малко видях совалката. — Да, и се бе изплашил, защото си помисли, че най-накрая Ван Ата ги заплашва с Охранителни сили. Но после я бе разпознал — това беше тяхната совалка. — Не си мисли, че д-р Минченко ще те пусне някъде другаде освен в болницата. Добре ли е Силвър? Не трябва ли да си почиваш?
— Тя е добре. Д-р Минченко има мно’о работа, а Клер и Анди спят. Погле’нах. Не исках да бу’я бебето.
— Сигурен ли си, че си добре, момчето ми? Говориш странно.
— У’ариха ме по у’тата. Ш’се оправя.
— О — Лео накратко обясни задачата. — Пристигна за големия финал.
Лео внимателно се прицели с оптическия лазер, спря за миг да овладее вълнението си. Толкова много неща можеше да се объркат. Беше направил безброй проверки. Но идва време, когато човек трябва да изостави всички съмнения и да премине към действие. Той се упова на Господ и натисна бутона.
Бляскава, беззвучна искра, облак кипяща пара и ледената покривка експлодира. Полетяха парчета във всички посоки. Ефектът беше изумителен. Лео с усилие откъсна погледа си и бързо се скри зад модула. Следата от образа танцуваше в ретините му в студено зелено и тъмно пурпурно. Ръката, с която се опираше в модула, силно се раздруса от вибрациите, когато няколко парчета лед се удариха от другата страна и рикошираха в пространството.
Лео остана свит за момент, погледът му блуждаеше към Родео:
— _Сега_ ме е страх да погледна.
Прамод заобиколи модула:
— Всичко е едно цяло, така или иначе. Търкаля се… трудно е да видя точната форма.
Лео си пое въздух:
— Да го хванем, деца. И да видим какво е станало.
Беше работа за няколко минути. Лео все още не искаше да го нарече „аксиално огледало“. Все още съществуваше възможността това да бе парче метал. Четириръките прокараха различни скенери върху повърхността на извитата сива повърхност.
— Не виждам никакви пукнатини, Лео — Прамод беше останал без дъх. — На места е с няколко милиметра по-дебело, но никъде по-тънко.
— За по-дебелите места можем да се погрижим при крайното лазерно полиране.
Боби махаше с оптическия си лазер, кръстосвайки извитата повърхност, числа замъглиха дигиталния екран:
— По размери е! Лео, в границите на нормалното е! Успяхме!
Вътрешностите на Лео се топяха като восък. Пое си дълга и много изморена щастлива въздишка:
— Добре, деца, да го занесем вътре. Обратно в… по дяволите, не можем да продължаваме да го наричаме „D-620 и Селищен профил“.
— О, разбира се — съгласи се Тони.
— И така как ще го наречем? — Умът на Лео се задръсти от примерни имена: Ковчегът… Звезда на свободата, Глупостта на Граф…
— Дом — каза простичко Тони след миг. — Да го наречем дом, Лео.
— Дом — Лео не бързаше да преглътне думата. Тя имаше приятен вкус. Звучеше много добре. Прамод кимна. Боби докосна скафандъра си с ръка да поздрави избора.
Лео примигна. Без съмнение някаква дразнеща пара във въздуха на костюма му го просълзи и стегна гърдите му:
— Да-а. Да занесем аксиалното огледало у дома.
Брус Ван Ата спря за миг в коридора пред офиса на Чалопин, за да си поеме дъх и да се овладее. Нещо го прободе. Изобщо нямаше да се изненада, ако се окажеше, че има язва, след всичко това. Фиаското при мъртвото езеро го бе разярило. Да покаже пътя, а после подчинените му да объркат всичко… абсолютно разяряващо.
Чист шанс. Беше се върнал в кабината си за необходимите му душ и сън. Беше станал до тоалетната и бе решил да се обади да провери как вървят нещата. Иначе можеше и да не му кажат за приземяването на совалката! Предусещайки следващата стъпка на Граф, той бе навлякъл дрехите си и бе хукнал към болницата. Ако бе пристигнал секунди по-рано, можеше да залови Минченко вътре.
Читать дальше