Лоис Бюджолд - Огледален танц

Закъснението във времето бе критично по начин, който комаранците дори не бяха забелязали. Когато бяха започнали да преследват Воркосиган, създаденият от тях клон бе на върха на умственото си развитие, твърдо убеден в целите на проекта, безрезервно ангажиран. Не бяха ли те, които го бяха спасили от неизбежната съдба на клоновете? Осемнайсет месеца наблюдаване на техните измами, осемнайсет месеца пътуване, запознаване със света, достъп до нецензурирани новини, осемнайсет месеца, през които бе усвоявал нови възгледи, през които някои хора дори бяха посели в него семето на тайни съмнения. И, направо казано, би било невъзможно да се постигне дори груба имитация на галактическото образование на Воркосиган, без той да се научи да мисли самостоятелно. На всичко отгоре му направиха и подлудяващо болезнената операция за замяна на напълно здравите кости на краката му с пластмасови, само защото такива били и на Воркосиган. Тогава в ума му неусетно се настани натрапчивата мисъл: какво би станало, ако Воркосиган си счупи врата?

Да натъпчат главата му с всичко, което знаеше лорд Воркосиган, по същество беше трансплантация на мозък, подобна на онази, която се прави с вибрационен нож и жива тъкан. Който се готви за отмъщение, трябва да копае два гроба. Но комаранците вече бяха изкопали втория гроб — за него. За лицето, което той никога не би могъл да стане, за човек, който може би щеше да бъде, ако не бе принуждаван с шокова палка непрекъснато да се бори да е някой друг.

Понякога не беше сигурен кого мрази повече: Къща Барапутра, комаранците или Майлс Нейсмит Воркосиган.

Изключи комуникационния пулт и стана да вземе ценното си кубче с данни от джоба на униформата, където го беше скрил. После се изми, почисти си космите и облече нови, необличани сиви офицерски дрехи. Това беше правило, което си беше самоналожил. Нека Дендарии виждат само лъскавата външност, а не вътрешността му.

Стегна се, излезе от каютата, пресече коридора и натисна звънеца на каютата на капитана-хермафродит.

Не чу никакъв отговор. Отново позвъни. След малко се чу неясният глас на Торн:

— Кой е?

— Нейсмит.

— Оо, влез, Майлс. — Гласът му бе развълнуван.

Вратата безшумно се плъзна, той влезе и разбра причината за закъснението: беше събудил Торн от сън. Хермафродитът се беше излегнал на леглото, подпрян на лакът, разрошен, свободната му ръка бе до дистанционното управление, с което беше отключил.

— Извинявай — каза той и отстъпи назад, но вратата зад него вече се беше затворила.

— Няма нищо. — Хермафродитът сънливо се усмихна, изви тялото си и потупа подканящо по леглото пред завития си с одеяло… скут? — За теб съм готов по всяко време. Заповядай, седни. Искаш ли да ти разтрия гърба? Изглеждаш ми напрегнат. — Беше облечен в копринена нощница, украсена с волани, с дантела около шпиц деколтето, което разкриваше бледата плът на гърдите.

Вместо на леглото той седна на стол. Усмивката на Торн придоби странен, язвителен нюанс, макар че иначе капитанът остана напълно спокоен. Той прочисти гърлото си и попита:

— Аз… реших, че е време за по-подробно запознаване с мисията, както обещах. — „Трябваше да проверя разписанието на дежурството.“ Дали адмирал Нейсмит бе знаел часовете за отдих на капитана?

— Не само че е време, ами дори доста закъсняхме. Радвам се да видя, че си излязъл от объркването. Какво, по дяволите, си правил през последните осем седмици, Майлс? Кой е умрял?

— Никой. Е, осем клона, предполагам.

— Хм. — Торн кимна в знак на иронично потвърждение. Прелъстяващата извивка на тялото му изчезна, той се изправи и изличи от очите си последните следи от съня. — Искаш ли чай?

— С удоволствие. Оо, бих могъл да дойда след като се наспиш. — „По-точно след като се облечеш.“

Торн провеси омотаните си в коприна крака.

— Не, в никакъв случай. И без това трябваше да ставам след един час. Очаквах те. — Хермафродитът стана и прекоси каютата, за да направи чая. Майлс постави кубчето с данни в комуникационния пулт и зачака както от учтивост, така и от практически съображения капитанът да пийне от горещата черна течност и напълно да се разсъни. Жалко, че Торн не се беше облякъл.

Когато Торн седна, той включи дисплея.

— Това е холокарта на главния медицински комплекс на Къща Барапутра. Данните са съвсем нови, отпреди четири месеца. Плюс разписанието на охраната и патрулните маршрути… охраната е по-сериозна, отколкото при обикновените граждански болници, повече като на военна лаборатория, но все пак това не е крепост. Обичайната им ежедневна грижа са местните навлеци, които гледат да откраднат нещо. И разбира се, да не допуснат някой от техните по-малко съзнателни пациенти да избягат. — В картата, съхранена в кубчето, влизаше значителна част от неговия собствен опит.