Лоис Бюджолд: Дипломатически имунитет

— Аз вече бях по средата на площада, милорд. Щеше да е все едно си преплувал половината река и тогава да решиш, че няма как да стигнеш до другия бряг, и да заплуваш обратно. По-безопасно беше да му скоча, отколкото да се обърна и да хукна слепешката. И в двата случая онзи имаше еднакво време да ме вземе на мушка.

— Но така не му остана време да застреля още десетина минувачи. Иглената автоматична карабина е гадно оръжие — замислено каза Майлс.

— Така си е, милорд.

Въпреки ръста си Роик го връхлиташе пристъп на стеснителност, окажеше ли се в неизгодна откъм социално положение компания, което, за съжаление, се случваше кажи-речи постоянно, откакто беше постъпил на служба в домакинството на Воркосиган. И понеже стеснителността му приемаше външен израз във вид на тъповата флегматичност, в повечето случаи оставаше незабелязана.

— Ти си гвардеец на Воркосиган — твърдо рече Майлс. — Духът на генерал Пьотър е втъкан в тази кафяво-сребърна униформа. Ти ще им вземаш страха, обещавам ти.

Кратката усмивка на Роик изразяваше по-скоро признателност, отколкото убеденост.

— Ще ми се да бях познавал дядо ви, милорд. Като знам какви неща разправят за него в окръга, ще да е бил голяма работа. Прадядо ми е служил с него в планините по време на Сетаганданската окупация, така казва майка.

— А! А интересни истории разказва ли за него?

Роик сви рамене.

— Той умрял от радиацията след унищожението на Воркосиган Вашной. Баба не обича да говори за него, така че не знам.

— Жалко.

Лейтенант Смоляни подаде глава иззад ъгъла.

— Скачихме се с „Принц Ксав“, лорд ревизор Воркосиган. Трансферната тръба е прикачена и от „Принца“ са готови да се прехвърлите при тях.

— Много добре, лейтенант.

Майлс последва Роик, комуто се наложи да наведе глава на минаване през овалната врата към претъпканата служебна шлюзова палуба на куриерския кораб. Смоляни застана до контролното табло на шлюза. Индикаторите примигнаха и забибипкаха, вратата се плъзна и откри шлюза и еластичната тръба отвъд. Майлс кимна на Роик, който видимо си пое дъх и се промуши през не особено широкия отвор. Смоляни застана мирно и отдаде чест, Майлс му кимна отсечено в отговор, промърмори едно „Благодаря, лейтенант“ и последва Роик.

Единият метър в преобръщащата червата нулева гравитация на тръбата свърши с втори шлюз, не по-различен от първия. Майлс сграбчи ръкохватките, залюля се и стъпи в отворения шлюз. Служебната палуба от тази страна беше значително по-просторна. Вляво от него Роик го чакаше, надвиснал застрашително в стойка мирно. Вратата на флагманския кораб плавно се затвори зад гърба му.

Трима мъже в зелена униформа и един цивилен стояха изпънати по устав. Изражението на нито един не се промени при вида на майлсовата съвсем небараярска физика. Изглежда, Ворпатрил, когото Майлс си спомняше бегло от няколко случайни срещи в столицата, от своя страна го беше запомнил значително по-добре и своевременно бе информирал хората си за мутантската външност на най-ниския, да не споменаваме и най-младия и най-новия, Глас на император Грегор.

Адмирал Йожен Ворпатрил беше среден на ръст, набит, побелял и мрачен. Пристъпи напред и отдаде чест, отсечено и като по учебник.

— Милорд ревизор. Добре дошли на борда на „Принц Ксав“.

— Благодаря, адмирале. — Не добави: „Радвам се, че съм тук“ — едва ли някой от посрещачите му се радваше да го види при така стеклите се обстоятелства.

Ворпатрил продължи:

— Позволете да ви представя командира на флотската сигурност капитан Брюн.

Тънкият напрегнат мъж, по-мрачен даже и от адмирала си, кимна рязко. Брюн беше командвал злополучния патрул, чиито стрелкови подвизи бяха превърнали дребното законово недоразумение в сериозен дипломатически инцидент. Не, този изобщо не се радваше.

— Главен каргокапитан Молино от Комарския флотски консорциум.

Молино също беше на средна възраст и също толкова кисел на вид като бараярците, макар и облечен в спретната кафява туника и панталони по комарската мода. Главният каргокапитан се явяваше най-висшият изпълнителен и финансов служител на временната корпоративна единица, каквато всъщност представляваше всеки търговски конвой, и като такъв носеше повечето от отговорностите на флотски адмирал и само малка част от пълномощията и властта му. Освен това имаше незавидната задача да посредничи между потенциално разнопосочните търговски интереси, от една страна, и техните бараярски военни пазители, от друга, което обикновено беше достатъчно да обясни киселия вид като на човек, страдащ от храносмилателни смущения, и без да има криза като тукашната. Каргокапитанът промърмори едно учтиво: „Милорд Воркосиган“.