Лоис Бюджолд: Дипломатически имунитет

— Добре ли ми е яката?

Студените пръсти на Екатерин подръпнаха делово тук-там отзад на врата му и Майлс прикри зиморничавата тръпка, плъзнала по гръбнака му.

— Сега вече е — каза тя.

— Дрехите ме правят ревизор — измърмори той.

Малката каюта не притежаваше такива удобства като голямо огледало, така че вместо него се наложи да използва очите на жена си. Което май не беше недостатък. Тя отстъпи колкото можа назад — половин крачка до преградната стена — и го огледа от главата до петите, преценявайки ефекта от фамилната униформа на Воркосиган — кафява куртка с извезан в сребърно семеен герб на високата яка, избродирани със сребърно маншети, кафяви панталони със сребърни странични кантове и високи кафяви ботуши за езда. В периода на разцвета си ворската класа била съставена от войници кавалеристи. Е, тук коне нямаше на Бог знае колко светлинни години, това поне беше сигурно.

Той докосна комуникатора на китката си, комплект с онзи, който носеше Екатерин, само дето нейният беше изработен по дамски и ворски като декоративна сребърна гривна.

— Ще ти дам знак, когато съм готов да се върна и да се преоблека. — Кимна към обикновения сив костюм, който жена му вече беше изпънала върху леглото. Униформа за пред военните, цивилни дрехи за пред цивилните. И нека тежестта на бараярската история и единайсетте поколения графове Воркосиган зад гърба му компенсират ниския му ръст и леко изгърбената стойка. Не така видимите си дефекти не беше нужно да споменава.

— Аз какво трябва да облека?

— Понеже ще трябва да влезеш в ролята на целия ми антураж — нещо ефектно. — Усмихна се криво. — Онова червено копринено нещо май ще е достатъчно, за да кръстоса очите на домакините ни от станцията.

— Само на мъжката половина, любими — отбеляза тя. — Представи си, че шефът на сигурността им е жена? Всъщност квадите изпитват ли влечение към външни?

— Една поне явно е изпитала — въздъхна той. — Оттам и цялата каша… Повечето сектори в станция Граф са с нулева гравитация, така че ще ти е по-удобно с панталон, вместо с пола по бараярската мода. Така че да можеш да се движиш по-свободно.

— О. Да, разбира се.

На вратата се почука и гвардеец Роик го повика нерешително от коридора:

— Милорд?

— Идвам, Роик. — Майлс и Екатерин си смениха местата и, озовал се на височината на гърдите й, Майлс си открадна една приятно подплатена прегръдка на минаване, след което излезе в тесния коридор на куриерския кораб.

Роик се беше нагиздил със съвсем малко по-скромна версия на фамилната воркосиганска униформа, както подобаваше на един заклет васален гвардеец.

— Ще искате ли да ви опаковам нещата за прехвърляне на бараярския флагмански кораб, милорд? — попита той.

— Не. Ще останем на куриера.

Роик почти успя да прикрие реакцията си, но болезнено присвитите очи го издадоха. Беше млад мъж с внушителен ръст и застрашително широки рамене, а койката си над тази на корабния инженер беше описал по следния начин: „То е все едно да спиш в ковчег, милорд, само дето в ковчег няма кой да ти хърка“.

Майлс добави:

— Нямам намерение да връча контрола над движението си, да не говорим за снабдяването с въздух, на никоя страна в тази караница, засега поне. Пък и койките във флагманския кораб не са много по-широки, уверявам те, гвардеец.

Роик се усмихна жално и сви рамене.

— Боя се, че трябваше да вземете Янковски вместо мен, сър.

— Защо, защото е по-нисък ли?

— Не, милорд! — Роик, изглежда, бе обзет от лек пристъп на възмущение. — Защото е истински ветеран.

По закон всеки бараярски граф трябваше да ограничи охраната си до двайсет заклети мъже. Графовете Воркосиган по традиция набираха гвардейците си сред редиците на пенсиониращите се ветерани с двайсетгодишен стаж в Имперските служби. По политическа целесъобразност през последните десетилетия това бяха все бивши служители на ИмпСи. Всичките усърдни, но с все повече сиво в косите. Роик беше интересно ново изключение от правилото.

— И откога това има значение? — Гвардейците, които беше подбрал бащата на Майлс, се отнасяха към Роик като към младок, защото си беше такъв, но ако го третираха като човек второ качество…

— Ъъъ… — Роик размаха определено ръка в жест, обхващащ куриерския кораб, от което Майлс заключи, че проблемът е възникнал в по-ново време.

Вместо да тръгне по късия коридор, Майлс се облегна на стената и скръсти ръце.

— Виж, Роик, съмнявам се в Имперските служби да има друг мъж на твоите години или по-млад, който да е попадал в толкова напечени ситуации в служба на императора, при колкото си оцелявал ти в Градската гвардия на Хасадар. Не им позволявай на проклетите зелени униформи да ти вземат страха. Само се перчат. Половината ще изпопадат в несвяст, ако им се наложи да озаптят някой като онзи побеснял ненормалник, дето стреляше на главния площад в Хасадар.