Лоис Бюджолд - Дипломатически имунитет

— И какво стана после?

Отговори адмирал Ворпатрил:

— Времето си течеше. Ремонтът на „Идрис“ приключи, всички документи бяха разписани. Натискът — той погледна недоволно към Молино — да продължим по планирания маршрут нарасна. Аз обаче не зарязвам хората си, ако има и най-малкия шанс да го избегна.

Молино ядосано се обади:

— Икономически неоправдано беше да се задържа цяла флотилия заради един човек. Можехте да оставите малък съд или дори група от хората си, които да разследват инцидента и да ни последват след изясняването му, а останалите да си продължат по пътя.

— Имам изрична заповед да не разделям флотилията — каза Ворпатрил и челюстта му се стегна.

— Но в този сектор от десетилетия не е имало опит за отвличане — продължи да спори Молино. Майлс остана с усещането, че е свидетел на незнайно кой поред рунд от един и същ спор.

— Откакто Бараяр започна да ви осигурява военен ескорт, оттогава — каза Ворпатрил с фалшива сърдечност. — Странно съвпадение, нали? — Гласът му стана по-твърд. — Не изоставям хората си. Още по време на ескобарския погром, когато самият аз бях младши лейтенант с жълто около устата, се заклех никога да не изоставя човек под мое командване. — Погледна към Майлс. — Между другото, тогава служех под командването на баща ви.

„Охо. Това може да се окаже проблем…“ Майлс остави веждите си да се вдигнат в знак на любопитство.

— И какво стана с вас там, сър?

Ворпатрил изсумтя замислено.

— Бях младши пилот на една бойна совалка, която осиротя, след като ескобарците взривиха кораба майка във висока орбита. Предполагам, че ако бяхме успели да се приберем по време на отстъплението, щяха да ни издухат заедно с него, но все пак… Нямаше къде да се приберем, нямаше къде да бягаме, дори и малкото оцелели кораби с открити докове за совалки не спираха да ни вземат, а на борда си имахме двеста и повече мъже, включително ранените — беше си жив ад, това мога да кажа.

Майлс усети, че адмиралът едва в последния момент отряза обръщението „синко“ от края на разказа си, и каза предпазливо:

— Не мисля, че на адмирал Воркосиган му е бил останал кой знае какъв избор по времето, когато е поел командването на инвазията след смъртта на принц Серж.

— Даже никакъв — съгласи се Ворпатрил и отново махна с ръка. — Не казвам, че не направи всичко възможно при дадените обстоятелства. Но не можа да свърши всичко и аз бях един от пожертваните. Почти година прекарах в ескобарски военнопленнически лагер преди преговорите да приключат и да се прибера у дома. Ескобарците не ни галеха с перце, това мога да кажа.

„Можело е да бъде и по-лошо. Можело е да си ескобарска военнопленничка в един от нашите лагери.“ Майлс реши да не насочва въображението на адмирала в тази посока, не сега поне.

— Сигурно.

— Само казвам, че знам какво е да те изоставят и че няма да изоставя свой човек заради нечии капризи. — От острия поглед, който хвърли на каргокапитана, стана повече от ясно, че изпаряващите се комарски корпоративни печалби определено не се класират в тежката категория причини, които биха го накарали да наруши този си принцип. — Събитията доказаха… — Поколеба се и перифразира думите си: — За известно време смятах, че събитията са доказали правотата ми.

— За известно време — повтори Майлс. — Но вече не?

— Ами… сега… случилото се след това беше доста… доста смущаващо. Засечено бе неразрешено задвижване на служебен шлюз в товарния док на станция Граф точно до мястото, където е скачен „Идрис“. Само дето няма данни наблизо да се е придвижил кораб или обслужваща сонда — печатите на тръбата не са били активирани. Когато охраната на станцията стигнала там, докът бил празен. Но по пода имало доста кръв, както и следи от нещо влачено до шлюза. Изследванията показаха, че кръвта е на Солиан. Изглеждаше, че се е опитал да стигне до „Идрис“, но някой му е попречил.

— Някой, който не оставя отпечатъци от крака — мрачно добави Брюн.

При въпросителния поглед на Майлс Ворпатрил обясни:

— В секторите с гравитация, използвани от външните, квадите се придвижват с малки лични подемници, наричат ги плъзгачи. Управляват ги с долните си ръце, така че горният чифт да е свободен. Никакви следи нямаше. То пък от какво ли и да останат.

— А, да. Разбирам — каза Майлс. — Кръв, но не и труп. Открихте ли тялото му?

— Още не — каза Брюн.

— А търсихте ли го?

— О, да. По всички възможни траектории.

— Предполагам сте се сетили, че един дезертьор би могъл да инсценира собственото си убийство или самоубийство, за да се отърве от преследване.