Лоис Бюджолд - Преобразяване

— Никога не бях виждала масов гроб — прошепна Фаун. — Не искам и да видя втори път.

Татко я погледна остро изпод свъсените си сиви вежди и неочаквано призна:

— Едно време видях. Беше след едно наводнение.

Фаун вдигна изненадано очи.

— Не знаех.

— На никого не съм споменавал.

— Хм — обади се леля Нати.

Бащата на Фаун се отпусна на стола и погледна Даг.

— А твоите хора не обичат да говорят за тези неща. Нито в Рейнтрий, нито в Олеана.

— Знам. — Даг сведе глава. — Едно време на север от Грейс живееха малко фермери, така че проблем нямаше. Езерняците по земите северно от Мъртвото езеро — два пъти съм минавал оттам — с нищо не са променили живота си, защото там фермери няма. Най-важни са териториите около границата, където всичко се променя пред очите ни — като Грийнспринг. Също и Уест Блу. — Погледна притихналото семейство. Фаун забеляза, че храната в чинията му е изстинала.

— Не съм и помислял, че Езерняците имат нужда от помощта на фермерите — обади се Флеч.

— В повечето случаи нямат — призна Даг. — Нито един фермер не може да срази сам злината. Първо, няма да изгубите територия, докато се отбранявате, а и не можете да направите… някои оръжия. — Той премигна, намръщи се, също като ездач, който се опитва да накара боязлив кон да прескочи ограда, и добави: — Споделящи ножове. Вие не умеете да правите споделящи ножове, с които да убиете злината. — Преглътна с усилие и продължи: — Вярно е, че не можете да се биете, но можете поне да откриете начини да не позволите да ви поробват. Всеки трябва да бъде обучен как да разпознава белезите и да разбира, че наблизо се крие злина, и да заобикаля тези места също както заобикаля отровния бръшлян или гърмящите змии или знае да се дръпне, когато поваля някое дърво.

— И как можеш да обучиш всички хора, патрулен? — попита любопитно леля Нати.

— Не знам — въздъхна Даг. — Изглежда наистина невъзможно. Миналата пролет се натъкнахме на злината в Гласфордж рано, просто имахме късмет, че отрядът на Чато спрял там и си побъбрил с местните за проблема, който имали с бандитите, и усетили, че става нещо. Де да можех да покажа по някакъв начин на хората… нямаше да се налага да говоря. — Даг се усмихна криво. — Не ме бива много в приказките.

— Яж, Даг — подкани го Фаун и посочи чинията му. Чиниите на останалите бяха празни. Той послушно лапна една хапка.

— Могат да показват онова място до Гласфордж, дето го е съсипала морящата твар — предложи Уит. — Така всички ще знаят какво представлява.

Кловър го погледна.

— Че защо му е на някой да го гледа? Сигурно е много грозно.

Уит се отпусна назад на стола, потри носа си, след това се оживи.

— Значи трябва да им се искат пари.

Даг спря да дъвче и го зяпна.

— Какво?

— Точно така! — отвърна Уит. — Ако трябва да платят, ще решат, че е нещо специално. Могат да се организират екскурзии с каруци от Гласфордж. Ще им събират по пет медни миди за превоза и по десет за обяда. Лекцията ще е безплатна. Така, като се върнат по домовете си, хората има да разказват… „Какво видя в Гласфордж, миличка?“ От това може да излезе чудесен бизнес — да караш каруците, да приготвяш обяд… Няма да е като да вадиш пънове. Ако имах пари да купя онова място, поразено от морящата твар, щях веднага да го взема. Ще носи много повече от четирийсет акра.

Фаун никога не бе виждала Даг толкова слисан. Едва се сдържа да не се изкиска, въпреки че единственото й желание в момента бе да плесне Уит.

— Само че нямаш никакви пари — изтъкна тя намръщено.

— И добре, че няма — добави Кловър, вееше си с ръка. — Иначе щеше просто да ги хвърли на вятъра.

— Престани с тези глупости, Уит — скастри го баща му. — Изобщо не е забавно.

Уит сви рамене, оттласна стола си назад, стана и взе чинията, за да я отнесе в мивката. Даг отново задъвка. Гледаше Уит, а в погледа му бе стаено нещо странно — не че беше ядосан, което учуди Фаун, след като знаеше колко сериозно приема всички тези проблеми. Всички ги чакаше работа, затова бързо станаха от масата.

По-късно, след като оставиха багажа си в старата стая на близнаците, Даг притисна Фаун до себе си и въздъхна.

— Май оплесках нещата. Боговете да са ми на помощ. След като не мога да се разбера със собственото си семейство и да ги накарам да разберат, как тогава ще се оправя с непознати?

— Не беше чак толкова зле. На тях им дойде много, стовари им се изведнъж.

— Просто не се получи. Така и не им обясних за споделящите ножове, а те не повярваха дори на половината от онова, което им казах… по-точно половината от тях изобщо не ми повярваха, и аз не знам кое от двете… то май всичко… Олеле, Искрице, просто не знам как ще се справя. Аз съм най-обикновен стар патрулен. Не ставам за тази работа.