Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Не изглеждаше зле — подхвърли Вайо на Бери.

— Те просто не ни показват нищо — изръмжа Граус.

Бар опита да направи подсилване на пръстите на Бери и не можа, защото същността му се плъзгаше. Повикаха Аркади за съвет.

— Щитът отблъсква въздействието на същността — обясни той, хвана ръката на Бери и я погали. — Няма значение дали намерението е добро, или лошо. Можеш да развалиш щита, като свалиш ореха, но аз на твое място не бих го направил.

Бери погледна изпитото му лице и кимна с разбиране.

— Да, все едно да потопиш лодката, която току-що си пуснал на вода. Просто ще си измия добре ръцете и ще ги превържа. Раничките не са дълбоки. До утре ще се оправят.

Даг се обърна към Аркади.

— Сега разбираш ли защо няма да приключа, докато не направя щит, който може да се сваля и слага?

— Има над какво да помислим. — Раменете на Аркади бяха превити от умора, както след спешен случай в лечебницата, но медните му очи блестяха от вълнение.

— Просто не разбирам — обади се Граус — защо вие Езерняците искате да направите нещо, което да ви пречи.

— Точно така, изглежда напълно безсмислено — измърмори Нийта.

— Не се опитвам да защитя фермерите от Езерняците — обясни Даг. — Поне не напълно, въпреки че ще има доста интересни последици. Защитавам ги от злините. От морящите твари.

Граус се намръщи. Ето го и поредния фермер, който не вярваше в заплахата, която никога не бе виждал и за която не бе чувал почти нищо. В противен случай нямаше да напира толкова да се премести да живее на север, реши Даг. Вайо му се стори по-уплашена.

Представлението приключи и дойде време да си лягат. Нощният ветрец шумолеше сред дърветата. Даг притисна Фаун до себе си под одеялото.

— Браво, Даг.

— Добро начало, но само може би. Все още не съм готов.

— Хм. Помисли само колко много постигна от миналата година.

Не му трябваше да усеща полузаслонената й същност, за да усети как й въздейства споменът.

— И двамата изминахме дълъг път — продължи тихо тя. — По това време миналата година… вече бях направила голямата си глупава грешка и бях решила да избягам от къщи, обзета от паника. И отчаяние.

Той плъзна пръсти по напрегнатите мускули на гърба й и го разтри. „Повече няма да се сещаш какво е отчаяние, Искрице. Не и ако зависи от мен.“

— Чакай да помисля. Аз бях на хилядния си патрул, когато Чато ни повика в Гласфордж. Бях на границата да се откажа от всичко и да споделя смъртта си и бях смъртно уморен от всичко. Това го помня ясно.

Фините й пръсти прогониха лошите спомени.

— Тогава можеше ли да си представиш къде ще бъдем сега? Можеше ли да си представиш, че тази вечер ще зареждаш щит?

— Богове! Не. Не съм си и представял, че ще работя със същността. Дори в мечтите си, да не говорим, че мечтите ми в повечето случаи не бяха никак хубави.

— Виждаш ли? — Тя притисна устни към ключицата му и се насочи нагоре. — Когато си намръщен и сърдит, най-хубавото е, че всичките ти изненади са хубави.

Той се изкиска.

— Точно така е, Искрице.

Следващия следобед бяха в полите на следващия проход. Спряха рано, за да измислят най-добрия план как да прекарат каруците. Ако тръгнеха в зори, Даг се надяваше всички да са в долината от другата страна до утре вечерта. Долината, гола и ненаселена, също като Пустошта, бе последното място, където земята бе нагъната като неопънато одеяло; пътят се спускаше напред към ненаселени земи близо до долината на Грейс. При тази мисъл Даг усети тръпка. „Двамата с Искрицата и бебето се прибираме у дома.“ Щяха да си направят дом в непозната земя, въпреки че едва ли щяха да режат дървета и да вадят дънери.

Докато обикаляше лагера, преди да си легне, усети, че Нийта го следи. Изглежда, трябваше да промени навиците си; ако някой искаше да го нападне, нямаше да му е никак трудно. Нарочно забави крачка, за да може тя да го настигне, макар никак да не му се искаше да поднови спора за посоката, в която пътуваха.

— Приятна вечер — отбеляза тя.

— Да. — Небето бе обсипано със звезди, хладният мрак бе зареден с пролетен аромат, отвсякъде звучаха песните на буболечки и жаби.

— Знаеш ли… — тя докосна ръкава му и се усмихна топло, — добре дошъл си в постелята ми.

Да не би да беше почерпила вдъхновение от Сумак? Да не би да имаше намерение да го прелъсти, за да го накара да се върне на юг? Какво им ставаше на младите жени този сезон, защо не го оставяха на мира? „Къде бяха, когато бях на двайсет и две и можех да направя нещо по въпроса?“ Потискащият отговор: „Все още не са били родени“ никак не му хареса. Първо Кала, след това Нийта, въпреки че Кала говореше по принуда. Нийта беше по-настойчива.