Лоис Бюджолд - Хоризонти

Тавия смръщи вежди, но не успя да прикрие усмивката си.

— Ами…

— Или всички — изръмжа Даг, — или никой.

Бар го погледна умолително и продължи да се усмихва, а Даг си спомни разказа на Бо, в който някакъв успял с усмивка да накара мечката да слезе от дървото. Някои начини на убеждение явно нямаха нужда от сложна работа със същността, защото Тавия се почеса по врата и рече:

— Ами ще отскоча да питам, добре. Но след това той ще реши.

— Тавия, ти си истинска перла сред патрулните! — възкликна Бар.

— Да, това е най-разумното решение — обади се Ремо и се поклони с благодарност на Тавия. Тя тръгна към лагера, а Нийта поклати глава.

Възцари се мълчание. Нийта зае по-стегната стойка, съвсем като опитен патрулен. Ремо потриваше ръце и я поглеждаше. Най-сетне Фаун заговори:

— Докато чакаме, можем да отидем да напоим конете. Ти чакай тук, Даг.

Даг изсумтя, но не възрази, когато тя поведе кобилата. Бар я последва с Копърхед и махна и на Ремо.

Фермерският лагер се оказа на широко сечище, заслонът имаше три стени и каменно огнище, покривът беше здрав, а вътре бе сравнително чисто. Ремо и Бар извадиха няколко ведра вода и ги изсипаха в коритото, та Копърхед и Сврачка да се напият.

Когато се върнаха на пътя, Тавия тъкмо се приближаваше, придружена от висок мъж.

— Богове, Бар — измърмори Ремо. — За пръв път виждам някаква полза от уменията ти.

— Така ли? — измърмори приятелят му. — За мен са си много полезни. Просто ти за пръв път ги оценяваш.

Даг огледа внимателно лечителя на същности. Аркади Уотърбърч беше с чисти панталони, риза и вълнено палто до коленете, разкопчано, защото не беше студено. Русата му коса беше прошарена с бели нишки и събрана в траурен кок и на бледата светлина в зимния следобед блестеше като посребрена. Около очите и устата му се бяха събрали ситни бръчици и нямаше как да се прецени възрастта му. Посребрялата коса го правеше по-стар, но гладката му кожа издаваше, че е млад. Във всеки случай беше от поколението на Даг. Ръцете му също бяха гладки, с най-чистите нокти, които Даг беше виждал, дори за лечител. Очите му бяха медни, обсипани със златисти точици.

Даг нямаше как да се докосне до същността му, ако не се отвореше, а след… случката с Крейн беше заслонен почти непрекъснато. Погледът на лечителя не се откъсваше от него и Даг едва сега усети колко неугледен вид има. След като бяха вървели по калните пътища цели два дни и бяха спали на земята, пак беше придобил стария си вид на патрулен: мръсни дрехи, покрити с петна от пот — въпреки че Фаун бе закърпила скъсаните места, — несресан, небръснат, защото сутринта нямаха търпение да тръгнат час по-скоро. Повечето му белези бяха скрити под дрехите, но за пръв път му се прииска да скрие осакатената си ръка зад гърба.

Момчетата изглеждаха по-спретнати, поне за патрулни: бяха млади и дори да носеха дрипи, пак щяха да изглеждат добре, каза си Даг с въздишка. Но не го осъзнаваха. Фаун беше на гърба на Сврачка и макар и дребна, излъчваше сила; кафявите й очи блестяха с надежда и страх. Беше си истинско фермерско момиче. Припомни си деня, когато я представи на страховития капитан Феърболт Кроу и той не я прие добре, а тя му каза да се удави в езерото Хикори. Едва сдържа усмивката си.

Създателят спря и ги огледа учудено. Спря за миг погледа си върху Ремо, след това се обърна към Даг.

— Тавия ми разказа доста объркани неща. Но ако става въпрос за това момче, още отсега мога да ви кажа, че няма същност за чирак на лечител. Той е роден патрулен. Ако сте дошли чак дотук с надеждата да чуете нещо друго, искрено съжалявам, защото нямам намерение да ви лъжа.

— Не, господине — отвърна изненадано Ремо, — не сме тук затова. А и Даг не ми е баща, той ми е… той… той е капитан.

Капитан без лагер, както онзи нещастник Крейн бе нарекъл Даг. Май точно такъв беше.

Медните очи се спряха върху куката на Даг и Аркади заговори по-меко:

— Слуховете може и да са ви подвели. В добри дни мога да правя доста полезни неща, но не и чудеса. За съжаление не мога да оправя ръката ти. Раната е прекалено стара.

— Не съм тук заради осакатената си ръка, господине — каза Даг. „Дойдох заради ръката, която се върна.“ След като лечителят бе заговорил толкова рязко и прямо, Даг откри, че му е трудно да обясни какво точно иска. — Не Ремо иска да става лечител, а аз.

Аркади се ококори.

— Не може да бъде! Талантът на създател, ако го имаш, се проявява до двайсетата година. Дори уменията на лечителя на същности би трябвало да се проявят докъм четирийсетата.