Лоис Бюджолд - Хоризонти

След това Даг и Бар се заеха с ботушите. Даг обясни на Бар достатъчно ясно и точно как да ги направи по-водоустойчиви. Кални ботуши. Много скоро щяха да се превърнат в чисти, но дори и тогава нямаше да вървят сами, нито пък да успеят да убедят собственика да танцува през нощта или да марширува през целия ден. Дотук с великата Езерняшка магия, с некромантските номера и слуховете за канибалски прояви. „Да можеха всички да видят какво правят тези хора…“

— Фаун! — подвикна Ремо, който се бе отдалечил от огъня и бе спрял до пълен с вода ров. — Искаш ли алигатор?

— Не! — писна уплашено тя. Да не би наистина да беше открил алигатор? Колко голям? Дали можеше да подуши новите й ботуши оттам? Ако успееше, щеше ли да се ядоса? Ами ако Ремо го хванеше, без да го ухапе, както заслужаваше, дали нямаше да я накара да го сготви?

Ремо дотича откъм мрака, носеше нещо, което се гърчеше отчаяно. Бар скочи, за да го види, но Даг остана да седи и само се ухили, когато забеляза изражението на съпругата си.

— Ама той е… малък — въздъхна Фаун, когато го видя. Гърчещото се влечуго беше най-много две педи. Ремо стискаше с една ръка дългата муцуна, а с другата мятащата се опашка: Животното съскаше възмутено и замахваше с късите си крачка в напразни опити да го одраска.

— Още е бебе — съгласи се Ремо. — Излюпват се от яйца, поне така разправят. Също като пилетата.

Изпъкналите жълти очи с вертикални зеници съвсем не гледаха приятелски като на пиле. Бебе или не, каза си Фаун, това животно няма да те остави да го погалиш и гушнеш. Разказът на Бо за момчето, мечето и бодливата тел щеше да е със съвсем различен край, ако момчето беше освободило лапата на такъв гущер.

След като огледаха подробно пленника, патрулните от Олеана започнаха да се разправят дали да го пуснат, или не. Фаун мълчеше. Ако го пуснеха, то щеше да порасне в чудовище като онова, което бе осакатило момчето в Езерняшкия лагер. Ако тя изявеше желание да го сготви, тогава нямаше да има опасност да се озове живо в постелята й, въпреки че момчетата едва ли щяха да направят подобен номер на Даг. А и те не бяха като братята й. Независимо от това шумът, който вдигаха, нямаше да я остави да спи на спокойствие.

Накрая го опекоха на жаравата. Вкусът бе нещо средно между свинско и варен рак като онези, които Фаун бе пробвала на пазара в Удавената махала — имаше дъх на дим, което трябваше да се очаква, нали всичко, което готвеха, поемаше мириса на дим. Беше по-добре, отколкото да гладуват, но Фаун не си представяше, че един ден може да отглежда алигатори заради месото им. Момчетата се занимаваха с кожата до късно и Фаун се сгуши до Даг в напразен опит да се стопли.

Когато всички си легнаха, тя зашепна в рамото му:

— Даг…?

— М-м-м?

— Мисля, че онова, което открихте с Ремо, как да не омайвате фермерите, е чудесно. Мислех, че ще разказвате на всички Езерняци, които срещнем. Само че ти не проговори на нито един.

Той изсумтя. Това сумтене, реши тя, означаваше същото като многозначителните му погледи.

— Питах защо — довърши Фаун, без да трепне.

Той въздъхна.

— Не е толкова просто. Да, получава се, когато отомайвам фермерите, сигурен съм, но все още не съм сигурен как се отразява на Езерняците, когато поемат чужда същност. Готов съм да експериментирам със себе си, но не ми се иска да подлагам други на риск, докато не разбера…

— Какво?

— Тревожи ме онова, което все още не знам.

Прииска й се да му вдъхне увереност, да му каже: „Поне вървим в правилната посока“, но не беше сигурна, че не изминават целия този път напразно. Е, утре щяха да разберат.

— Нали ще разкажеш всичко на Аркади? Обещаваш ли?

— Да, разбира се — въздъхна той в къдриците й. — Сега заспивай, Искрице.

По обед на следващия ден се отклониха от пътя и навлязоха в гората. Даг предположи, че минават през фермерски земи, за да влязат в лагера на Езерняците, който се появи по-скоро, отколкото очакваше. Сврачка позна стария си дом и се опита да препусне напред и Фаун за пръв път трябваше да дръпне юздите й, за да я спре.

Пътят се изкачваше по полегат хълм и сърцето на Даг трепна, когато мярна водите на езеро през голите клони на дърветата. „Прекалено дълго съм далече от дома.“ Навремето тук бе минавала река Грей, но през вековете коритото й се беше изместило с трийсет мили на запад и бе оставило езеро с форма на полумесец около малка горичка.

Четвърт миля по-нататък пътят отново зави наляво и се спусна към плитката долина. От двете му страни имаше пънове и прът, сложен напряко на височината на коленете. Очевидно служеше за пост, още повече че там стояха патрулни и гледаха малката им група с любопитство. Даг забеляза, че са открили чувството си за усет, за да се уверят, че новодошлите не са замислили нещо нередно.