Лайза Клейпас - Диви нощи

— Мадлин — каза дукесата. — Виждаш по състоянието ми, че в следващите месеци ще намаля работата си. Бих искала да имам човек, който да ми помага, да поддържа ред в кабинета… Има още много задачи, за които човек все няма време. Умението ти да шиеш може да бъде от полза за госпожа Литълтън, която се грижи за ушиването и поддържането на костюмите. И въпреки, че господин Скот твърдо отрича това, ние имаме нужда от някой, който да подреди библиотеката на театъра.

— Бих могла да върша всичко това, дори повече.

Дукесата се усмихна на въодушевлението й.

— Много добре. Считай се за член на трупата.

Радостта на Мадлин беше бързо прекъсната от мисълта за реакцията на господин Скот, когато откриеше, че тя работи тук.

— Господин Скот няма ли да се противопостави?

— Ще обсъдя въпроса с него. Имам пълното право да наемам на работа всеки, когото пожелая. Ако възникнат проблеми с господин Скот или някой друг, ела при мен.

Синьозелените очи на дукесата заискриха от смях.

— Нека титлата ми не те плаши, дете. Въпреки положението си извън театъра, тук аз съм само помощник-директор, а господин Скот държи върховната власт.

Мадлин никога не беше чувала за подобно несъответствие: една благородничка да работи в театър. Светът на аристокрацията и светът на театъра бяха несъвместими. Тя се чудеше как дукесата успява да живее в двете общества.

Дукесата се засмя, като че четеше мислите й.

— Мнозина от благородниците смятат, че аз се отнасям несправедливо към сана си, като работя тук. Дукът, благословен да е, би бил твърде щастлив, ако напусна театъра, но той разбира, че иначе не бих могла да живея.

— Ако позволите, Ваша милост… Откога работите в „Капитал“?

— Вече пет-шест години.

Лицето на дукесата се озари от спомена.

— Колко бях щастлива, когато Лоугън ме прие за член на трупата. Всеки актьор и всяка актриса в Лондон искат да се учат при него. Той преподава един по-естествен стил на игра, различен от предишната практика. Сега всички му подражават, но тогава беше нещо необикновено.

— Господин Скот внушава респект — каза Мадлин.

— И той го знае — с лека ирония потвърди дукесата. Тя доля чай в чашата на Мадлин и й хвърли любопитен поглед. — Трябва да те предупредя за нещо. Повечето от жените, които работят в „Капитал“ рано или късно си въобразяват, че са влюбени в Лоугън. Съветвам те да не се поддаваш на това изкушение.

Бузите на Мадлин горяха.

— Предполагам, че това би било естествено… мъж с неговата външност…

— Не става дума само за външността. При него има една дистанция, която вълнува жените — всяка си въобразява, че точно тя ще е онази, в която той най-сетне ще се влюби. Все пак, за Лоугън театърът е по-важен от който и да е човек. В неговия живот, разбира се, непрекъснато присъстват жени. Но никога истинска любов.

Това улесняваше нещата. Ако планът на Мадлин успееше, тя щеше да преспи с господин Скот и щеше да си тръгне без никакво емоционално обвързване.

— Благодаря ви, Ваша милост.

— Имам приятелка, възрастна жена, някога известна актриса. Тя живее сама в хубава къща на Съмърсет стрийт, но понякога дава стаи под наем. Обича около нея да има млади хора, освен това е много забавно да слушаш спомените й. Вярвам, че ще ти даде стая срещу малък наем.

— Чудесно — усмихна се Мадлин. — Благодаря ви. Тревога се изписа по лицето на дукесата.

— Избягвам да се бъркам в чужди работи, но е ясно, че ти не си за тук, Мадлин.

Мадлин мълчеше, не знаеше какво да отговори. Тя сведе очи, за да не срещне проницателния поглед на дукесата.

— Не умееш да криеш чувствата си — забеляза тя. — Ако изпаднеш в беда, дете… Надявам се, че ще решиш да ми се довериш. Може би ще успея да ти помогна.

— Не мога да си обясня защо сте така любезна към една непозната — попита Мадлин.

— Имаш вид на самотница — тихо каза дукесата. — В миналото и аз понякога се чувствах така. Без значение от какво бягаш, положението може би не е толкова страшно, колкото изглежда.

Мадлин кимна, макар да нямаше никакво намерение да се доверява някому. След като от сърце благодари на дукесата, тя напусна театъра и нае файтон да я откара на Съмърсет стрийт.

Госпожа Нел Флорънс беше възрастна жена с побеляла коса, която на младини трябва да е имала червеникав оттенък. Кожата й беше бледа и леко засегната от времето, костите й бяха грациозни. Тя имаше вид на топъл и добър човек, очарователно суетна.

— Значи скъпата ми Джулия те изпраща при мен, така ли? — попита госпожа Флорънс при посрещането на Мадлин в дома си. — Сигурна съм, че добре ще се разбираме. Доколкото разбрах, ти си актриса. Не? Не мога да повярвам, особено с лице като твоето. Ако имах половината от хубостта ти, когато бях на твоите години… но и тогава се справих добре с онова, което представлявах.