Дейвид Балдачи - Цялата истина

Шоу беше участвал в две кръчмарски сбивания, в които беше излизал победител само с един удар. Би могъл да бъде по-сдържан и да ги накара да страдат, но той си имаше твърдо правило: получиш ли шанс — удряй здраво, а хвалебствията остави на някой друг.

Когато опонентите му се връщаха в съзнание, те неизменно пожелаваха да узнаят името на победителя.

— Шоу.

— Шотландец?

— Не.

Практически той не познаваше корените си и всяко минало му вършеше работа, според случая.

— Това обяснява нещата — каза един от противниците с мек акцент, разтри смазаната си челюст и добави: — Ти си гаден ирландец!

След като хвърли саковете си в хотелската стая и се преоблече, Шоу излезе да потича във Финикс Парк — зелен рай с площ от 709 хектара, два пъти по-голям от Сентръл Парк. По пътя си подмина резиденциите на американския посланик и ирландския президент, без да им обръща внимание, въпреки че в различни моменти от кариерата си беше работил и за двамата на хонорар. За половин час пробяга осем километра — разстояние, което беше далеч от личния му рекорд, но доказваше добрата му форма. Можеше да тича и по-бързо и това сигурно щеше да стане, когато му дойдеше времето.

Прибра се в хотела и взе душ. После се намаза с лосион, прибави двойна доза дезодорант, но беше готов да се закълне, че все още долавя вонята на Амстел, която продължаваше да се излъчва от порите му. Бърз поглед към часовника го увери, че разполага с малко време. Излезе и тръгна с умерена крачка към завоя на река Лифи, откъдето през 1916 г. британски боен кораб беше засипал със снаряди центъра на Дъблин с намерението да потуши „въстанието“. Нищо чудно, че ирландците и до днес имат едно наум по отношение на съседите си от изток, помисли си Шоу.

Войната. Най-лесно е да я започнеш, но прекратяването й е съвсем друга работа. За съжаление Шоу го знаеше от личен опит.

Отново погледна часовника си. Беше време да се види с Ана.

Ана Фишер. Родена в Щутгарт, получила университетско образование в Англия и Франция, постоянно живееща в Лондон. Напускаше дома си само когато трябваше да изнесе някоя лекция. Именно това беше причината и за сегашната й поява в Дъблин. И за тази на Шоу. Двамата често се срещаха в различни точки на света, но сега беше друго. По тази причина изключително спокойният Шоу изведнъж усети как пулсът му се ускорява, а дишането му става разпокъсано. Часът бе ударил.

Разходката до Тринити Колидж му отне само десетина минути. Шоу вървеше с широка крачка, нетърпението в душата му нарастваше. Лекцията й беше към края си и той реши да я изчака в любимата и на двамата книжарница „При Маги“, която се намираше от другата страна на улицата, точно срещу входа на колежа.

Размени няколко думи с продавачката и навлезе между високите полици. На една от тях откри книга на Ана за произхода на фашистките правителства, озаглавена „Историческо изследване на полицейските държави“. Любовта на живота му обичаше забавленията, беше емоционална и романтична, но същевременно притежаваше твърде висок коефициент на интелигентност, който използваше за сериозна работа. Ум и красота: най-могъщата комбинация за спечелване на мъжкото сърце.

Ана се появи и се хвърли в прегръдките му. Дългите й пръсти се забиха в основата на гръбначния му стълб и бавно се плъзнаха нагоре. Винаги усещаше болката му, независимо че той умееше да я прикрива изключително добре.

— Напрегнат ли си?

Акцентът й беше по-скоро местен, отколкото немски. Ана Фишер говореше петнайсет езика без почти никакъв акцент. След шест години в Оксфорд, където беше написала няколко блестящи книги и монографии, тя беше работила като симултанен преводач в ООН. На даден етап, покорила това предизвикателство, бе приела офертата на лондонски мозъчен тръст, където се занимаваше с международна политика и анализ на изключително сложни глобални проблеми. Със сигурност беше по-умна от Шоу, но никога не го показваше.

— Малко — отвърна на въпроса й той.

— Лош полет от Холандия?

— Не, полетът беше окей. Просто една стара травма от ръгби, която се обажда от време на време.

Не беше необходимо да й казва за скока във водите на Амстел, който беше истинската причина за неразположението му.

— Ах тези момчешки игри! — прошепна с фалшив укор тя. — И това ли се дължи на тях?

Пръстът й се насочи към белега на лицето му, получен с любезното съдействие на иранеца, който никога повече нямаше да познае свободата.