Дейвид Балдачи - Цялата истина

После, след три години тотално отбягване на контактите с противоположния пол, тя се събуди в леглото с мъж, когото не познаваше, а гърдите й бяха оплескани със съдържанието на стомаха й. Не знаеше как беше попаднала в тази хотелска стая, нито пък в кой град и в коя страна се намираше. Случката я изпрати обратно при анонимните алкохолици, където се изправи пред група непознати и обяви, че си е провалила живота, но има желание да промени нещата. От последното питие я деляха вече шест месеца. Но чудовището се завръщаше всяка сутрин и вечер, изкушавайки я да наруши клетвата си и да отпие мечтаната малка глътчица. И ето я сега в Шотландия, родината на най-хубавото уиски в света, което се предлагаше на всяка крачка. При тази мисъл гърлото й се стегна и устните й започнаха да треперят.

Установи, че е облечена неподходящо, едва когато се появи на погребението. В бързината беше извадила от гардероба някаква бяла рокля, с която приличаше на лилия сред водите на черно блато. Висока и слаба, с дълга до раменете руса коса, която въпреки отворения прозорец на таксито все още беше влажна. Често я бъркаха с Теа Леони, но имаше един период, в който бъркаха Теа с нея — най-вече след втория „Пулицър“. Тогава снимката й обиколи света, защото се беше разминала на милиметри и секунди със смъртта, за да направи проклетия репортаж.

Междувременно един по-възрастен господин бе обявил, че тя е копие на Шърли Истън — златното момиче от „Голдфингър“ — един от прочутите филми за Джеймс Бонд. Същият господин намекна, че не би имал нищо против да види Кейти покрита със златна боя и нищо друго, придружавайки намека си с леко опипване на твърдото й дупе. След което тя отново нарани кокалчетата си във физиономията му.

Естествено, Холивуд също прояви желание да направи филм за приключенията й около написването на знаменития репортаж. В един момент дори подхвърли идеята ролята да бъде поверена на Леони. Но Кейти твърдо отказа офертата, както и всички останали. Причината не беше нито суета, нито желание да съхрани личния си живот. Причината беше срам. И чувство за вина.

Защото един друг човек изгуби живота си, докато тя печелеше краткотрайната си слава. Едно дете, момченце. А вината за това, поне до известна степен, беше на Кейти. Всъщност не до известна степен, а напълно. Никой не узна тази част от историята, която тя запази изцяло за себе си. Пълната чаша с алкохол, в която се взираше, а после изливаше в гърлото си, беше единствената й утеха. Отчаяно искаше да усети как спиртът прогаря вътрешностите й, оставяйки дълбоки белези върху наранената й душа.

Момченцето се казваше Бенхам. На афгански тази дума означаваше кураж и чест. Тя бързо откри, че момчето притежава и двете качества. Къдрава черна коса, усмивка, която можеше да разтопи дори каменно сърце, изпълнено с живот до мига, в който този живот му беше брутално отнет.

Вината беше нейна. Защото момчето умря, а тя оцеля. Макар че оцеля само част от нея. Другата част от Кейти умря заедно с момчето. Емоциите й по време на награждаването с втория „Пулицър“ не можеха да се изразят с думи. Никой, дори най-големият майстор на словото, не би могъл да опише какво ставаше в душата й. Това беше нейната нощ. Всички се възхищаваха на смелостта и огромния й талант. Ранената й ръка, която бе увита в бинтове и стегната с шина, докато сериозните вътрешни увреждания, причинени от онзи куршум, бяха скрити, подчертаваше още повече безспорното й право върху високата награда. Да, ако някога беше имало наистина достоен кандидат за „Пулицър“, това беше Кейти. Тя приемаше поздравленията с широка усмивка, прегръщаше почитателите си със здравата ръка. От цялата й фигура се излъчваше аурата на човек, който е в хармония с вътрешното си „аз“, напълно доволен от живота.

Онази вечер се беше прибрала сама в нюйоркския си апартамент. На сутринта се бе събудила на пода във всекидневната, с празна бутилка „Джак Даниълс“ до нея. Мразеше се. Да, това беше пълната й душевна хармония. Ако не беше ужасното усещане, че душата й е разкъсана на две, тя наистина се справяше добре.

Кейти прилежно си водеше записки. По един или друг начин те щяха да бъдат вмъкнати в материала за погребението, който читателите щяха да забравят само минута, след като го прочетат. На излизане от гробището размени по няколко любезни думи с хора, които изобщо не познаваше. Репутацията й се беше сринала до такава степен, че никой не я позна, с изключение на един колега от „Таймс“, който я дари с пренебрежителна усмивка. Той беше на осемдесет и четири и според нея бе напълно подходящ за погребален репортер, тъй като щеше да има пълната възможност да преброява своите съвременници. Но тя не можеше да подмине и очевидния факт, че този човек е тук, защото му харесва. Докато Кейти се появи на гробищата, защото нямаше къде другаде да отиде.