Дейвид Балдачи - Цялата истина

Тя се прибра в хотела и напечата краткия си материал. Официалната биография на покойния шотландец отдавна беше архивирана, както ставаше с всички, които имаха нещо общо с известността. Нейният материал трябваше да създаде малко атмосфера, да внуши лично отношение към тъжния обред. Но начините да опишеш погребението на друго човешко същество не са кой знае колко разнообразни. Хората са тъжни, хората плачат. После се прибират у дома и продължават живота си. А покойниците остават в земята.

Андрю Макдугъл бе имал дълга кариера в европейската политика, но се беше „пенсионирал“ преди повече от трийсет години и споменът на обществото за него отдавна беше избледнял. Материалът за живота му едва ли щеше да надмине петстотин думи само защото издателят на вестника й беше шотландец. А в случай че бъде илюстриран и със снимка, тя несъмнено щеше да показва покойника в разцвета на силите му и, разбира се, издокаран с поличка.

Тя въздъхна и поклати глава. Близо седемчасов полет до Лондон, а после до Глазгоу. Същото я очакваше и по обратния път. И всичко това заради някакъв тип, който беше приключил политическата си кариера, докато Кейти е била дете. А сега историята на хилядолетието се разиграваше буквално пред очите й.

Разбира се, тя внимателно следеше събитията около Константин и всичко останало. В един момент дори изпрати имейл до редактора си, в който с подбрани думи намекваше, че след като е в тази част на света, би могла да отскочи и до Москва. Липсата на отговор беше лошо знамение.

Пиша за покойници, а в същото време тече историята, която би могла да възроди професионалната ми кариера. Голям късмет, няма що!

Денят й приключи с изпращането на некролога шедьовър по електронната поща. Пред себе си имаше дълги свободни часове. Дори би могла да удължи престоя си, по дяволите! И бездруго нямаше какво да прави у дома. Би могла да отскочи на изток, до древния Единбург.

Като най-голям град на Шотландия, Глазгоу с многобройните му кръчми и клубове не беше най-подходящото място за алкохолик, който се бори с порока си. За разлика от него столицата Единбург беше един доста по-уравновесен в това отношение град. А и кой знае, по време на посещението й там може би щеше да умре още някой шотландски столетник, заслужаващ място в карето за известни покойници. Така в един материал щеше да отрази смъртта на двама шотландци. Това може би щеше да й донесе дори малка премия.

Излезе от стаята си, заобиколи отдалеч хотелския бар и се озова на улицата.

Никога не се беше задържала в Шотландия. По време на активната й работа новините идваха от Ирландия, поне докато ИРА действаше активно. Случи се така, че още в началото на кариерата си попадна в разгара на улична престрелка в центъра на Белфаст, която продължи почти през целия ден. Клекнала зад някакъв ръждясал фиат, над който свиреха куршуми, тя предаваше информацията си директно по телефона. След края на битката обиколи баровете в града, а после се прибра в хотела и взе гореща вана. Едва тогава откри сплескания куршум, който се беше заплел в косата й. Явно беше рикоширал в нещо около нея. И до ден-днешен пазеше парчето олово, което се беше превърнало в талисман. Носеше го на верижка около шията си, макар да беше ясно, че отдавна вече не действа.

Отби се в едно кафене с намерението да хапне. Но почти не докосна чашата чай и кейка с боровинки, които й сервираха. Плати сметката и излезе, обзета от странно равнодушие. Сякаш умората не успяваше да прогони тъмните облаци на лошия късмет, които натежаваха в душата й.

Не искаше да изпада в депресия, не искаше дори да приближава границата, отвъд която животът й отново щеше да бъде разбит, вероятно завинаги. Знаеше, че трябва да предприеме нещо — и то съдържаше в себе си много повече от загърбването на бутилката. Алкохолът беше в състояние да разбие увереността й, но Кейти прекрасно знаеше, че истинските демони са вътре в нея. Повечето от тях се появиха там след смъртта на едно невинно дете. Това беше нейната опустошителна тайна, родила огромно чувство за вина.

Във всеки миг усещаше как тези демони искат да пречупят волята й.

Продължи да крачи по оживените улици на Глазгоу, чувствайки се по-самотна отвсякога.

Дъблин беше един от любимите градове на Шоу. Как да не обичаш град, в който буквално на всеки ъгъл има кръчма и книжарница? Половината от населението беше под трийсет, а вторият по популярност език беше класическият китайски мандарин: млади, интелигентни и начетени посетители на кръчмите, които изясняват отношенията си с помощта на напевно ирландско наречие и бързи ирландски юмруци, а най-често и на двете.