Дейвид Балдачи - Цялата истина

На което той, просто за да провери реакцията й, бе отговорил:

— Аз предпочитам Роди Дойл.

— А пък аз Мейв Бинчи — бе изстреляла в отговор тя. Шоу поръча, без да я пита, което беше необичайно за него.

— Какво е това? — попита Ана, когато поръчката кацна на масата.

— Викат му „барм брак“, нещо като плодов кейк.

— Плодов кейк ли? Чувала съм, че тукашните плодови кейкове ги използват като ограничители на врати или като чиста отрова!

— Само опитай — отряза й едно парче Шоу. — Нали си авантюристка?

Ана набоде парчето с вилицата си и нещо изтрака. Големите й очи се разшириха от учудване, когато извади пръстена отвътре.

— Легендата твърди, че ако ти се падне пръстенът, скрит във всеки „барм брак“, скоро ще се ожениш — подхвърли Шоу.

Вече нямаше връщане назад. Следващите няколко мига щяха да решат целия му живот. Ризата му подгизна от пот. Пое си дълбоко дъх, смъкна се от стола и опря коляно в дъските на пода, излъскани от краката на хиляди пияници през вековете. А може би и на още някой, който беше решил да направи официално предложение на любимата си. Пое треперещата й длан в ръката си, сложи й пръстена и тихо попита:

— Ана, ще се омъжиш ли за мен?

Събуди се от монотонното барабанене на дъжда. Обърна се и направи опит отново да заспи, но вибрацията на възглавницата го накара да простене.

Грабна апарата и прочете току-що полученото послание.

Франк.

Ана спеше до него. Бяха консумирали годежа си както подобава, а после бяха изпили бутилка „Дом Периньон“ в леглото, закрепили чашите върху плоските си кореми.

Ана спеше дълбоко. Шоу стана, прехвърли се в съседната стая и набра номера на човека, който със сигурност щеше да вдигне веднага.

— Свърши ли гастрола ти в древния Дъблин? — закачливо попита Франк.

Шоу си го представи отпуснат в някой шезлонг — вероятно на няколко часови зони от Европа, окачил на физиономията си гадната усмивка, с която господарите се обръщат към слугите си.

— Май хората ти вече не ти докладват редовно, а? — изръмжа Шоу. — Не че има за какво, разбира се. — Очите му механично се плъзнаха надясно, към старите белези по тялото му. — Между другото, тук е три сутринта. Кога най-после ще си набиеш в дебелата глава някои малки подробности като тези?

— Ние работим 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, Шоу — долетя хладният отговор. — Правилата са ти известни.

— Това са твоите правила!

Дръпна пердето и се втренчи в плътната пелена на дъжда, която се стелеше над града.

— Имаме нужда от теб, Шоу.

— Не, нямате. А дори и хора като мен се нуждаят от почивка.

— От недоволния ти глас разбирам, че не си сам. Разбира се, Франк прекрасно знаеше къде се намира и с кого. Тонът му накара Шоу да забрави дъжда и да се втурне към спалнята. Ана продължаваше да спи, без изобщо да подозира, че в момента той разговаря с един професионален психопат.

Единият от дългите й изящно оформени крака лежеше върху чаршафите. При тази гледка Шоу изведнъж се изкуши да я събуди и отново да я люби. Но Франк все още беше на телефона. Върна се в другата стая, пристъпи към прозореца и внимателно огледа полутъмната улица. Момчетата на Франк бяха някъде там. Те винаги бяха там.

— Още ли дишаш, Шоу?

— Казах ти къде отивам. Защо трябва да ме следиш?

— Сам си го причини с онези шантави приказки за оттегляне.

— Не са шантави приказки, Франк. Аз приключих. Последната задача беше наистина последна.

Представи си го как поклаща глава. Същата глава, в която имаше дупка от куршум, изстрелян от 9-милиметров зиг-зауер със специално изработена ръкохватка.

Шоу беше в течение на тези детайли, защото именно той беше натиснал спусъка.

— Имаме много работа — продължи Франк. — Светът е едно много опасно място.

— Заради такива като теб — сопнато отвърна Шоу.

— Нашата работа е благородна, Шоу. Въпрос на чест.

— Спести си глупостите за новаците!

В слушалката се долови лекото проскърцване на стол. Франк се беше изправил.

Сега ще чуем за какво става въпрос.

Гласът на Франк беше твърд като стомана.

— А къде точно възнамеряваш да се оттеглиш, нещастнико? В някой строго охраняван затвор ли?

— Уговорката беше за пет години, Франк. А аз изкарах почти шест.

— И за малко не ме уби!

— Беше насочил пистолет в мен и не показа значката си. Взех те за поредния мръсник, който иска да ме застреля в гръб.

— Значи нямаше да ме гръмнеш, ако ти бях показал шибаната значка, така ли?