Линда Хауърд - Търси се съпруга

Въпреки периферията на шапката, Маделин успя да забележи, че очите му са синьозелени, лешникови на цвят, с бели тичинки, които сякаш искряха. Бяха обрамчени от бръчици, вероятно от дългите години взиране срещу слънцето, защото нямаше вид на човек, който излишно много се е смял. Лицето му бе сериозно и безизразно, което я караше да се чуди как ли би изглеждал, като се усмихне и дали някога е бил безгрижен. Този човек очевидно знаеше какво значи упорит труд и трудни времена.

— Хайде да отидем за останалата част от багажа ви — предложи той, пръв нарушил тишината. Пътят до ранчото не беше кратък, а той имаше доста задължения, които трябваше да се свършат, независимо колко е закъснял.

Гласът му бе баритон, със сериозна нотка.

— Това е всичко.

— Всичко?

— Да.

След като целият й багаж се побираше в един малък куфар, значи не планираше да го впечатли с гардероба си. Разбира се, най-силно щеше да го впечатли без дрехи.

Той се наведе да вдигне куфара, все още държейки ръката й. Тя бе чиста, стопроцентова съблазън, напълно неподходяща за живота в ранчото, но въпреки това всеки мъжки хормон у него изпращаше тревожни сигнали. Щеше да остане тук само един ден; защо да не се порадва на присъствието й? Един вид последно забавление, преди да се установи с някоя друга, подготвена за сериозна работа, защото точно това я очакваше. Животът в ранчото бе постоянен труд, а Маделин Патерсън имаше вид на жена, която не знае значението на тази дума.

Точно в този миг обаче изобщо не му пукаше, защото тя бе неустоимо привлекателна, пък и той бе преуморен от месеците — годините, — труд по шестнайсет часа на денонощие. Тази вечер ще я заведе на вечеря, след като приключи със задачите си; можеше дори ще отидат в „Джаспърс“ да потанцуват, той ще я държи в ръцете си, ще почувства мекотата на кожата й, ще се наслади на уханието от нейния парфюм. Кой знае, може би пък като се приберат в ранчото, няма да прекарат нощта в отделни легла. Трябваше обаче преди това да й съобщи, че тя не отговаря на изискванията му за съпруга, за да не последват недоразумения, но вероятно за нея това нямаше никакво значение. Вероятно.

Напълно естествено ръката му се плъзна от нейната към гърба, докато двамата напускаха летището. Съвсем умишлено обаче той си постави за цел да я очарова, нещо което преди години му се отдаваше толкова лесно, колкото смеха. Тези дни отдавна бяха забравени в миналото, но уменията не бяха загубени. За щастие, тя с лекота поддържаше разговора, като му задаваше въпроси за Монтана, но и той й отговаряше по същия начин, така че тя да се отпусне и да се чувства добре в неговата компания, но през цялото време той изучаваше лицето й.

Ако трябваше да бъде максимално честен, тя не беше възхитителна красавица, но лицето й излъчваше живот, което я правеше неустоимо привлекателна. Носът й бе леко изпъкнал и с едва забележима гърбица. Изящно оформените й скули бяха обсипани с бледи лунички. Наистина възхитителни скули, също като краката й. Устните й не бяха сочни, но изключително подвижни, сякаш всеки миг щяха да се разтегнат в усмивка. Никога досега не бе виждал такива сиви очи! На пръв поглед излъчваха спокойствие и дори мудност, но по-отблизо човек можеше да различи будност и дори развеселеност, макар той да не разбираше какво намира за толкова разсмиващо.

Ако я бе срещнал преди провалилия се брак и последвалия катастрофален развод, той би я преследвал докрай, и със сигурност би я спечелил. Самата мисъл за тези крака, обвити около кръста му, го възбуждаше. За нищо на света обаче не би допуснал хормоните му да го вкарат във втори несполучлив брак. Знаеше каква жена да търси за съпруга и Маделин определено не беше от този тип. Едва ли изобщо някога бе виждала добитък.

Това обаче по никакъв начин не намали плътското му желание. Много пъти му се бе случвало да изпита страст към непозната жена още при първата среща, но не и така, не сякаш някой бе изкарал въздуха от стомаха му с удар. Това не беше обикновено привличане — слаба дума, означаваща обикновен интерес; това бе силно усещане, болезнено, заливащо цялото му тяло с топлина. Буквално едва сдържаше ръцете си от желание да я докосне, да погали гърдите й, бедрата, да изследва всяка гънка от съблазнителното й тяло.

Изпита моментно съжаление, че е толкова неподходяща за целите му. Докато крачеше до нея, забеляза косите погледи, които останалите мъже й хвърляха крадешком. Жени като нея без никакво усилие привличаха мъжкото внимание и му се прииска да можеше да я задържи при себе си, но просто не можеше да си я позволи — тя бе прекалено скъпа. Сега вече Рийс бе напълно разорен; навремето обаче той бе свикнал да разполага с много пари; знаеше какъв е техният вкус, вид и, мирис. И можеше да прецени колко добре биха подхождали на Маделин Патерсън. Също като парижкия й костюм и парфюма, който струваше поне двеста долара. Знаеше цената, защото това бе любимият му аромат. Не можеше да си позволи дори да й купи парфюма, камо ли дрехите.