Линда Хауърд - Търси се съпруга

— С какво се занимавате? — попита я той, когато двамата напуснаха сградата на летището и се потопиха в слънчевата светлина навън. В лаконичните й писма не бе споменала професията си.

Тя направи гримаса като сбърчи носа си.

— Работя в кабинет, който дори няма прозорец, без да върша нищо кой знае какво, в компанията на доведения ми брат. Един вид семеен бизнес.

Предпочете да премълчи, че си е подала оставка, защото той би могъл да реши, че тя е готова да се пренесе в Монтана, а едното нямаше нищо общо с другото. По учестения си пулс обаче можеше да отгатне, че само да й предложи, тя ще събере багажа си и ще се пренесе при него с изумителна бързина.

— Някога била ли си в ранчо? — попита той с тон, който издаваше, че предварително знае отговора.

— Не — отвърна Маделин и вдигна поглед към него. — Но мога да яздя — гордо добави тя.

Той веднага зачеркна язденето като едно от уменията й. Ездата като занимание за отдих нямаше нищо общо с истинските коне. Още една област, в която не отговаряше на изискванията му.

Стигнаха до пикапа му и той я погледна, за да забележи дали ще направи физиономия при вида на прашната, стара машина. Нищо такова не последва — тя изчака той да отключи врата и да остави багажа й по средата на общата седалка, след което Рийс отстъпи, така че тя да се качи.

Маделин опита да се настани на седалката и установи, че това е невъзможно. На лицето й се появи озадачено изражение, след което се засмя, когато осъзна, че полата й е прекалено тясна, за да се качи в пикапа. Не можеше да повдигне краката си достатъчно високо, за да се покачи.

— На какво са способни жените от суета — самоиронизира се тя и започна да повдига полата си. — Облякох я, защото исках да изглеждам добре, а май по-добре да бях избрала спортни панталони.

В гърлото на Рийс заседна буца, докато наблюдаваше как тя все повече вдига полата си, разкривайки невероятните си бедра. Обзе го топлина, сякаш тялото му всеки миг щеше да експлодира. Не можеше да издържи нито миг повече, затова протегна ръце, сграбчи я през талията и с едно движение я качи върху седалката. Тя извика от изненада и сграбчи ръцете му за опора.

Устата му бе пресъхнала, а по челото му изби пот.

— Не си вдигай полата в мое присъствие, освен ако не ме подканяш към действия — гърлено измърмори той. С цялото си тяло усещаше учестения си пулс. Тя притежаваше най-прекрасните крака — слаби, стегнати, с леко оформени мускули.

Маделин не успя да пророни нито дума. Помежду им настъпи напрежение. В напрегнатия му поглед се четеше яростна, неподправена страст и тя не можеше да откъсне поглед от тях. Все още стискаше предмишниците му и усети желязната сила на мускулите му. Сърцето й трепна, осъзнала, че и той изпитва същото желание като нея.

Тя започна да пелтечи извинение.

— Съжалявам. Не исках… Аз… Не си дадох сметка… — Замълча, защото не можеше да признае на глас, че не е имала за цел да го предизвиква. Независимо от нейната реакция, той все пак й бе напълно непознат.

Той сведе поглед към бедрата й, полата все още бе повдигната и конвулсивно стисна още по-силно талията й, преди да я пусне с неимоверно усилие на волята.

— Да, зная. Няма нищо — промърмори той. Гласът му все още бе дрезгав. Излъга, че няма нищо. Всеки мускул в тялото му бе напрегнат до краен предел. Отстъпи крачка назад, преодолявайки инстинкта да се долепи до нея и да застане между краката й. Трябваше просто да плъзне ръце под полата й… Изгони тази мисъл от главата си, защото бе на ръба да загуби контрол.

Отдавна бяха напуснали Билингс, когато той най-сетне проговори.

— Гладна ли си? На следващото кръстовище има приятно заведение.

— Не, благодаря — замечтано отвърна Маделин, зареяла поглед в природата наоколо. Тя бе свикнала с огромни сгради, но сега те й се сториха нищожни в сравнение с необятния простор на земята и небето. Почувства се едновременно прекалено малка, но и освежена, сякаш животът и започваше наново. — Далече ли е ранчото ти?

— На около сто и двадесет мили оттук. Още три часа път.

Тя премигна, учудена от далечното разстояние. Не си бе дала сметка колко му е коствало да я посрещне.

— Често ли идваш в Билингс?

Той я погледна, чудейки се дали не го пита от интерес дали живее прекалено изолирано.

— Не — лаконично отвърна той.

— Значи за теб това е специално пътуване?

— Свърших и малко работа сутринта. — Отби се в банката, за да представи на кредитния си инспектор най-новите изчисления относно очаквания приход от ранчота за следващата година. За първи път от доста време нещата не изглеждаха чак толкова зле. Все още бе напълно разорен, но поне виждаше светлина в тунела. И банкерът остана доволен.