Катрин Каултър - Контесата

— А аз си мислех, че възнамеряваш да останеш в Девбридж. Има ли вероятност да не останеш тук и да не се захванеш с изучаването на управлението на имението?

Младият мъж се намръщи на забодената на вилицата си хапка и я изяде, без да каже нищо, преди да я преглътне. Облегна се назад на стола си, кръстоса ръце пред гърди и заяви много бавно:

— Ти току-що си се оженил за съвсем млада дама, чичо, съвсем млада. Тя изглежда изключително здрава. Очевидно в недалечно бъдеще ще се появи наследник. Вече не виждам причина да уча как да управлявам това имение. Ти ще отгледаш сина си така, както би трябвало да се отгледа и възпита един бъдещ наследник. Докато навърши дванайсет години, момчето сигурно ще знае всичко, което трябва да знае за ръководенето на едно имение. Няма да има нужда и аз да се мотая наоколо и да правя навалица на масата.

Лорънс вдигна чашата си към мен и поклати безмълвно глава. Обърна се към Джон с глас, леден като зимен вятър, носещ се из Йоркширските тресавища:

— Казвал съм това преди, ще го повторя и сега. Ти, Джон, си моят наследник. И ще си останеш мой наследник. Следователно трябва да се подготвиш един ден да заемеш мястото ми. Няма какво повече да кажа.

— Но, чичо Лорънс — обади се Томас, като махна със слабата си, красиво оформена ръка към мен, — Джон има право. Тя е съвсем млада. Защо си се оженил за нея, ако не, за да се сдобиеш с наследник?

— Мъжът не може да живее само чрез наследниците — заявих аз.

Настана мъртва тишина.

Защо не си бях държала езика зад зъбите?

Амилия се задави с глътката вино, която отпиваше в този момент.

Джон пък се задави с хапката пъстърва, която точно бе лапнал, след което се изкашля шумно няколко пъти.

Томас стовари юмрук върху гърба на съпругата си.

Лорънс имаше вид на човек, който с удоволствие би ме изхвърлил през прозореца на трапезарията, но все пак не го направи. Безкрайно съм благодарна на Бога за сдържаността му. Всъщност като го погледнах повторно, си помислих, че той по-скоро опитваше да не се разсмее. Не ми беше ядосан и това ми достави безкрайно облекчение. Но все още ми се щеше да попитам защо проклетите мъже мислеха, че единствената цел в живота на една съпруга бе да роди момче. Вероятно бях изненадана, че и Джон, и Томас гледаха на брака ми с чичо им само в тази светлина, а то просто не трябваше да ме изненадва. Бях чистокръвна кобила, чиято функция в живота бе да създаде момче… нищо повече.

— Може би — рекох аз, макар да знаех, че трябва да си дъвча пуйката с кестени, вместо да нагазвам в подобни мътни води, — чичо ви просто ме е харесал и затова се е оженил за мен. Все пак на Джордж определено му допадам, а той е прекрасен съдник на характери.

— Не разбирам — промълви Амилия; бузите й бяха зачервени от смеха. — Чичо Лорънс не е куче. За какво става дума, Анди?

— Опит за шега, нищо повече — отвърнах аз.

Разбира се знаех, че ще стане дума за това и ще трябва да се справя с него. Просто не бях предполагала, че ще бъде толкова скоро и ще се обсъжда пред всички, включително и Брантли. Въздъхнах, навела глава към чинията си.

— Анди притежава превъзходно чувство за хумор — обади се Лорънс, но той самият не се усмихваше. И додаде: — Сами ще се убедите.

Това бе всичко, което имаше да каже моят съпруг от три дни. После отново се зае с пуйката. Всъщност не бе казал нищо. Погледнах към Джон. Той ме съзерцаваше и в тъмните му очи имаше нещо, което не разбирах. Но в следващия миг го проумях. Беше ярост. И тогава, също така внезапно, тя изчезна.

„Погледни фактите в лицето“ — рекох си аз. Джон беше искал да се запознае с мен. Може би бях предизвикала интереса му, макар да не можех да кажа защо, дори от това да зависеше животът ми. Бях в дълбок траур. Не се бях държала особено учтиво. А и оттогава бяха минали три месеца. Сега бях омъжена и разделена от него. Ако чувстваше някакво разочарование, което би ме учудило много, просто трябваше да се овладее.

Поне думите на Лорънс бяха умиротворили семейството. Искаше ми се да им кажа, че няма да видят нищо; осъзнах обаче, че по този начин Лорънс ме предпазваше. Последното, което би пожелал да им каже, бе, че бракът ни е по взаимно споразумение и се крепи върху двустранното уважение и одобрение. В него нямаше нищо такова като унижена от гол мъж гола жена, в случая — аз.

Погледнах отново към Джон. Той се беше втренчил в чашата си с вино. Защо ли бе пожелала да се запознае с мен? Е, така или иначе вече нямаше значение. Въпреки това продължих да го съзерцавам още известно време.